Една шведска поговорка гласи "Който иска да пее, винаги намира песен", а следващата история е нагледен пример за това. Прочетете я и със сигурност ще погледнете на света от друг ъгъл, защото както е казал Ейбрахам Линкълн: "Повечето хора са толкова щастливи, колкото сами са решили да бъдат."
Ако сте минавали през магистрална бариера, навярно сте установили, че отношенията ви с човека в будката не са най-близките отношения в живота ви. Обикновено това са едни от най-честите и най-безлични срещи в живота: подавате парите, може да ви върнат ресто и си заминавате. Минавал съм стотици пъти през всяка една от 17-те бариери на моста между Оукланд и Сан Франциско и никога с никого не съм разменил реплика, която да си струва да запомня.
През 1984 г., късно сутринта, на път за обяд в Сан Франциско приближих една от бариерите. В будката се чуваше силна музика. Звучеше така, сякаш някой празнува, или като концерт на Майкъл Джексън. Огледах се наоколо. Нямаше други коли с отворени прозорци. Нямаше камиони. Погледнах към будката. Мъжът вътре танцуваше.
- Какво правите? - попитах аз.
- Празнувам си - отвърна той.
- Ами останалите? - огледах аз другите будки наоколо; там нищо не помръдваше.
- Те не са поканени.
Исках да му задам още десетина въпроса, но зад мен явно някой се беше разбързал и нетърпеливо натискаше клаксона, така че потеглих. Мислено обаче си отбелязах: трябва да открия този тип. Очите му подсказваха, че в неговата будка има нещо магическо.
Няколко месеца по-късно го открих отново, пак със силната музика, празненството продължаваше.
- Какво правиш? - попитах аз отново.
- Помня те от миналия път - рече той. - Пак танцувам. Празненството продължава.
- Виж - рекох. - Ами другите...
- Чакай. Те на какво ти приличат?
Той посочи към редицата будки.
- Приличат ми... на будки.
- Ни-и-и-и-какво въображение!
- Добре де, предавам се. На теб на какво ти приличат?
- На изправени ковчези.
- Какво искаш да кажеш?
- Сега ще ти го докажа. Всяка сутрин в 8:30 часа вътре влизат живи хора. И в продължение на осем часа са като умрели. В 16:30, също като Лазар, те се съживяват и се прибират у дома. В продължение на осем часа мозъкът им не работи, на работа са все едно мъртви. Просто изпълняват съответните движения.
Останах смаян. Този човек си беше изградил философия, митология на работното място. Не можех да не задам следващия си въпрос:
- А защо за теб е различно? Ти се забавляваш.
Той ме погледна.
- Знаех си, че ще ме попиташ - рече той. - Един ден аз ще стана танцьор.
Той посочи административната сграда.
- Шефовете ми са ей там и те плащат обучението ми.
Шестнайсет души, които са като умрели на работното си място, а седемнадесетият, поставен в абсолютно същите обстоятелства, е открил начин да живее. Този човек си беше направил празник на място, където ние с вас навярно не бихме издържали и три дни. От скука! Двамата с него обядвахме заедно по-късно и той рече:
- Не разбирам защо хората смятат, че работата ми е скучна. Разполагам с ъглов кабинет, остъклен от всички страни. Имам изглед към Голдън Гейт, Сан Франциско, планините Бъркли, половината народ от Западните щати почива тук... а пък аз идвам всеки ден и се упражнявам да танцувам.
Източник: Д-р Чарлс Гарфийлд
НАЗАД