3 ключови родителски грешки, които пречат на детето да стане уверено и самостоятелно

Детето се е скарало с приятел и първият ти порив е да оправиш отношенията им. Разстроено е и се опитваш да го успокоиш, като обясниш колко незначителен е поводът. И в двата случая искаш да помогнеш, но понякога точно добронамерената намеса му отнема възможността да се научи да се справя само.

Семейният психолог Джефри Бърнстейн обръща внимание на три родителски подхода, които пречат на увереността и самостоятелността. Той подчертава и нещо важно: родителите не са виновни за всяка трудност в живота на детето. Темпераментът, отношенията с връстниците и натрупаният опит също имат значение.

1. Намесваш се, преди детето да е опитало само

Забравено домашно, спор с приятел или притеснение да заговори някого — лесно е да поемеш нещата в свои ръце, за да му спестиш неудобството. Когато обаче решаваш всяка дребна трудност вместо него, не му оставяш възможност да открие на какво е способно.

Важен е не само успешният опит. Дори когато не успее от първия път, детето може да разбере какво не е проработило и да извлече полезен урок. Постоянната намеса, напротив, може да му внуши, че не вярваш в способността му да се справи.

Вместо веднага да предлагаш готово решение, попитай го откъде според него може да започне. Подкрепата трябва да е съобразена с възрастта: малкото дете има нужда от значителна помощ, докато с тийнейджъра можеш да обсъдиш възможните действия и да му оставиш избора. При сериозен проблем намесата на родителя остава необходима — самостоятелност не означава да го оставиш без подкрепа.

2. Караш го да се оправдава за чувствата си

Когато омаловажаваш случилото се или му казваш, че е прекалено чувствително, може да се опитваш да го успокоиш. То обаче може да разбере думите ти като послание, че чувствата му са неприемливи и не бива да се доверява на собствените си реакции.

Увереността не изисква да потискаме преживяванията си, а да ги разпознаваме, без да им позволяваме да определят всяко наше действие. Това се учи по-трудно, когато гневът, разочарованието или страхът срещат осъждане у дома.

По-полезно е първо да покажеш, че разбираш защо детето е разстроено. После можете да обсъдите случилото се, да потърсите друга гледна точка и да помислите какво може да научи от него. Ако се страхува, приеми тревогата му сериозно, без присмех, но и без да затвърждаваш усещането, че всичко наоколо е опасно.

3. След всяка похвала веднага посочваш какво още не е наред

Искаш детето да полага усилия, да учи и да поема отговорност. Но ако всяко негово постижение е последвано от забележка, успехът може да остане в съзнанието му като поредното напомняне, че не е направило достатъчно.

Непрекъснатото оценяване може да подтикне едни деца към изтощителен стремеж към съвършенство, а други — да се откажат да опитват. Затова не превръщай всяка похвала в начало на ново наставление.

Отбелязвай конкретното усилие и безупречният резултат да не е постигнат: че детето е продължило въпреки трудността или е поело отговорност, макар да е било недоволно. Остави това признание да прозвучи самостоятелно, без веднага да добавяш критика. Правилата и границите остават важни, но не е нужно всеки хубав момент да се превръща в разговор за следващото изискване.

НАЗАД