До моя приятел:
Имам нужда да споделя, а както знаеш с писане ми е по-лесно, затова ще ти разкажа, защо бях "намусена" днес :)
Всъщност намусена не е точно, по-скоро в дълбок размисъл за живота и мястото ми в него. Ти също имаш пръст за тези мои мисли, защото си ми пример за човек, който работи това което му доставя удоволствие и което е по-важно го осъзнаваш. Страхотно!
За жалост, или не, съм възпитана да следвам правилата и да правя това, което е необходимо, а не което ми е по душа! Тъжно!
Бих могла да обвиня родителите си за това, че не са ми помогнали да развивам нещата които съм обичала, но съм достатъчно голяма да осъзная, че всичко си зависи от мен!
... исках да рисувам, исках да танцувам, исках да стана ветеринарен лекар ;) ... а какво стана! Станах икономист. Аз, която нямам никакво отношение към математика, сделки, пари, преговори, надлъгване и пр. Нищо от това не представя природата ми. И до ден днешен се учудвам как ми се е получило изобщо и само доказва, че с упоритост всичко се постига - ха-ха, каква ирония, да бях упорствала в друга посока!
Представям ти мислите, които пораждат у мен "намусено" настроение:
9 месеца бях безработна (изкарах една бременност :)) - беше ужасно притеснително, защото не изкарвах пари, а аз държа да бъда самостоятелна (благодаря ти че ми даваш сигурност), но беше и вълшебно заради всичко останало! Например да се разхождаш посред бял ден по улиците на София, да наблюдаваш живота, хората, слънцето, вятъра ... да се наслаждаваш на абсолютната свобода да бъдеш сам господар на себе си. Няма напрежение, няма стрес, няма на кого да се кланяш, няма пред кого да се отчиташ, имаш възможност да направиш нещата които са ти важни без да молиш някой да ти позволи - можеш да почетеш книга сутрин, можеш да потренираш преди обед, можеш да се разходиш когато си поискаш ... прекрасно. Ако се печелеха пари от разходки, нямаше да има нужда да търся друга работа :))))))
Не искам да се разбира погрешно. Не желая никой да ме отглежда. Не! Просто осъзнах, колко е освобождаващо да не зависиш от "рамките"! Не го бях изпитвала, или по-точно го бях забравила, само знаех, че съществува за някой хора с повечко късмет:)
Е! Ето! Ура! Най-сетне се намери работа! Би трябвало да съм щастлива от този факт. Да цъфтя. А защо не е така? Защо се разстроих и плаках когато ме поканиха? Бяха така вежливи и добри, заповядайте започвате - от 9.00 до 18.00, 5 дни в седмицата.
Почувствах облекчение, браво няма да има вече страх и стискане, но и дълбоко разочарование от това което ми предлага живота (или по-скоро не ми предлага)!
Сякаш направих пълно кръгче и пак съм на изходна позиция! Работата която ненавиждах и си пожелах да не работя никога вече е отново пред мен!!!! Защо? Къде ми е проблемът? Как така става! Защо чак сега осъзнавам, че нещата които ми носят удоволствие и радост в живота не са част от ежедневието ми? Защо никой не ме е научил, че в живота е най-важно човек да си намери призванието, онова, което му носи радост и удовлетворение и чак тогава да хукне да учи и гради кариера. Аз, всъщност вече съм живяла повече отколкота ми остава да живея. Искам ли в остатъка от живота си да правя нещо което ненавиждам?
Мамка му! Трябва ли заради прехраната човек да изживее живота си без
удоволствие, просто защото така трябва?! ... Душата ми казва "Не"! Главата ми казва "Не лети в облаците"! ..... май тази 9 месечна почивка се е отразила зле на "рамките", поразкършила ги е ... да не кажа сринала из основи.
И сега какво? Да започна да си търся призванието на 40 години? Защо пък не, би казал някой. А имам ли куража да го направя! Да тръгна наново все едно съм на 18? Ами детето! То виновно ли е за душевните терзания на майка си! Мога ли да направя нещо хубаво за себе си, но и напълно безотговорно! Всъщност нямам куража и се е мразя за това! Не зная как да го превъзмогна и винаги е било така. Не можах ли да се родя малко по-смела, по-напориста,
по-куражлия ;) ...
Истината е, че се ужасявам от предстоящото. Свива ми се коремът, като се
замисля, че отново ще бъда затворена в офис, пред кампютър, 8 часа на ден! А за мен какво остава? Кога да живея? Изглежда толкова абсурдно и безмислено!
Кой, по дяволите, измисли тъпите правила за живеене? Кой си е позволил да ни набута в рамка - ставаш, бързаш, работиш, ядеш, спиш ... на другия ден отново! И всяко действие е задължително и зависи от предишното т.е. който не работи не трябва да яде.
Всъщност, дали пък правилата не са валидни само за тези, които вярват в тях!? Хм! Какво става, когато ги откажеш и установиш, че заслужаваш друго! Как се случва промяната! Какво се прави! Колко ли други хора са с подобни мисли в главата!
Раждаме се тук за да живеем, не за да работим с цел изхранване. Да живеем
истински, а не да съществуваме. Да творим. Да създаваме. Да се радваме. Да помагаме. Да правим нещата с любов, само в това има смисъл!
А на мен, защо ми е изпотрябвало, чак сега да разбирам всичко това? За да се чувствам кофти, или за да си блъскам главата как поне малко да се доближа до това усещане за пълноценност?
Иска ми се работата ми да ми доставя удоволствие! Толкова ли е много? ... Късно ли е, рано ли е!!!! Дали да не отида да живея на тихо и спокойно място, където няма нужда от нищо друго освен леха домати и една козичка ;)
:)))))
Размишлявам си.
автор: Валя
Ако обичате да разказвате истории, имате вдъхновение и интересен непубликуван текст, който искате да споделите с повече читатели - станете автор в Dama.bg
НАЗАД