Часовете се нижат минута по минута. Нямам стенен часовник, защото би било прекалено болезнено да слушам зловещото отброяване на времето, в което теб все те няма.
Преди беше друго, преди бяхме щастливи. Какво се обърка? Може би самите ние.
Щастието ни изглеждаше безоблачно, така че единственото обяснение, което намирам е, че самите ние се променихме.
Отдалечихме ли се? Не. Любовта ни намаля ни? Не.
Какво тогава се обърка?
Може би отговорът на този въпрос ще ми стане известен едва тогава, когато започна да виждам през мъглата от сълзи, през пелената на загубената любов, която замъглява погледа ми.
А сега ми остава само да чакам - но какво? Избавление, опрощение, надежда?
Часовете минават бавно, прекалено бавно. А теб те няма. Надявам се, че времето ни заедно е било приятно и за теб. Надявам се да си спомняш за мен с добро. А ако някога пак се срещнем, моля те, пресечи на другия тротоар и ме поздрави отдалеч, защото не знам дали бих могла да те преживея още веднъж.
НАЗАД