А ако се срещнем отново? Различно ли ще е? Ще се държим ли така, сякаш не е минало никакво време? Ще уловим ли момента? Искам да помня любовта, която имахме, и как нищо нямаше значение. Правя го, защото знам и мразя това, което би последвало.
Някъде във времето се изгубихме и се открихме. Забравихме кои сме. Беше лесно, но забравихме какви сме извън връзката ни. Любовта ни не се промени, ние го направихме.
Не знам как да го обясня, но тази любов бе различна. Всичко, което знаех, е, че я исках завинаги. За съжаление, невинаги получаваме това, което искаме. Трудно е да го приемем, но Вселената понякога ни дава онова, от което се нуждаем само в даден момент.
По-лесно би било да виним времето, но какво представлява то? Отделя ме му толкова внимание, трябва да го ценим. Приемаме го за даденост. Може би не става дума за времето, а за пътищата, по които поемаме.
Отне ми малко, за да осъзнае, че може би трябва да израснем сами, да бъдем себе си. Може би е трябвало да стане така, за да се срещнем отново и да сме готови.
Част от мен намира утеха в това. Възможността, че любовта и болката имат смисъл. А ако сме запалили огън, за който не сме и знаели, че съществува. Любовта и загубата бяха добре за нас, за да сме по-добри.
Дълго време си мислех за нас. Връщам се назад и се сещам как се променихме. Макар и да боли, знам, че животът има план. Това, което трябва да се случи, ще си. Когато ми е трудно, си повтарям да не се отказвам, защото само така мога да продължа напред.
НАЗАД