Ако той те тормози, махни го от живота си!

Той влезе в стаята за гости, легна на леглото и небрежно предложи да дойда при него. Аз не съм идиот - знаех какво се случва. Все пак, въпреки обещанието си да действам бавно, отидох. Бяхме облечени. Казах си, че просто ще се гушнем и ще разговаряме. Бих го спряла, ако нещата стигнат твърде далеч. Знаех какво правех и не исках да го правя.

Истината беше, че се чувствах противоречиво. Аз съм много физически човек,а не бях имала романтичен контакт с мъж от дълго време. Може да звучи глупаво, но исках да се гушна. Исках да се чувствам добре. Исках да бъда докосната. Човешкият контакт е много важен за мен и когато съм сама, не го получавам често. В края на краищата аз го пожелах с тялото си по един първичен, инстинктивен начин. Имах чувства към друг мъж, не историята не беше свършила добре и исках някой да ми напомни, че заслужавам внимание.

Все пак бях взела решение. Щях да движа нещата с темпото на охлюв особено когато се срещах с непознати. Знаех, че това ще бъде най-добрият начин да разбера истинските мотиви на някого. Исках да отрежа онези мъже, които само се стремяха към физически контакт. Исках да престана да правя грешката да скоча във връзка твърде скоро и да разбера, че отношенията ми с този човек всъщност не са устойчиви. Исках някой, който наистина да положи усилие да изгради нещо истинско с мен.

Този мъж и аз бяхме прекарали няколко часа заедно тази вечер. Говорихме много. Обсъждахме книги, проблемите, които имаме с живота и семействата си. Бяхме доста открити и честни един с друг. Мислех, че ако направи нещо, което не ми хареса, мога да му кажа да спре и той ще се го направи. Той беше възрастен човек. Смятах, че ако му обясня и той щеше да ме разбере.

Грешах толкова много.

Бях забравила, че има хора, които ще кажат и ще направят всичко, за да вкарат жената в леглото си. Те те примамват и те карат да се чувстваш комфортно. Говорят за възможно бъдеще, за да помислиш, че наистина го искат. Ще бъдат открити за живота си, за да си мислиш, че те харесват достатъчно, за да ти се доверят. Може би трябваше да видя предупредителните знаци, но имахме толкова общи неща. Четяхме едни и същи книги. Изглеждаше ми като отговорен възрастен. Толкова много исках да имам някой до себе си в този голям самотен град, който да ме харесва заради мен самата.

Така че го последвах, макар и предпазливо. Не събух обувките си, дори не качих краката си на леглото, напомняйки си да не продължавам по-нататък. Той се засмя и се опита да ме издърпа цялата на леглото, но се съпротивлявах. Казах му, че не искам дори да го целуна още. Обясних защо. Той ме увери, че разбира.

Пет минути по-късно той започна да ме притиска към себе си. Избутах го и ​​той дръпна ръката си. Защитих позицията си. Казах ясно, че не ми харесва агресивното му поведение. Той просто продължи да се опитва да ме хване отново и отново, а аз продължавах да го бутам отново и отново. Трябваше да си тръгна. Трябваше да му откажа. Знаех, че е грешно.

Знаех, че един добронамерен човек ще спре от първия път, когато го помоля. Всъщност един добър човек никога нямаше да стигне дотам, след като му кажа, че нямам намерение дори да го целуна.

Той третираше цялата ситуация като тривиална игра. Отнасяше се с мен като пионка в играта. Аз бях нещо, което той щеше да притисне, за да види колко далеч би могъл да стигне. Той изобщо не беше за мен. Разбира се, той ме ласкаеше, каза, че го карам да се смее, дори използва поезия, за да коментира мекотата на кожата ми. Той ми говореше, сякаш бяхме заедно от седмици и през цялото време беше напълно безцеремонен към мен. Беше озадачаващо - точно както трябваше да бъде, предполагам. Странното му фамилиарничене, смесено с очевидното му пренебрежение към личното ми пространство, ми обърка достатъчно, за да го оставя да премина границите ми твърде далеч.

В крайна сметка дори го целунах, защото ако трябва да съм честна, целуването беше по-добро от това, което ми се случваше, въпреки протестите ми. Имах чувството, че мога да контролирам целуването до известна степен. Трябваше да си тръгна, но не го направих. Останах. Някаква объркана част от мен искаше той да ме хареса, искаше да се справя по някакъв начин, искаше това ужасно начало да доведе до нещо добро, макар да знаех, че няма да се случи.

Успях да укротя нещата до такава степен, че се почувствах достатъчно сигурна да се извинява и да напусна жилището му. Това беше първата ми и най-голяма грешка - да дойда в дома му. Дори когато му казах, че си тръгвам, той се опита да ме накара да остана през нощта. Отказах. Въпреки всичко, чувствах, че трява да бъда мила и възпитана с него. Оставих го да ме заведе до колата ми, сякаш ми беше гадже. Оставих го да ме целуне в колата... като че ли ми беше гадже. Направих всичко това, знаейки, че никога повече няма да го чуя. Тръгнах си, знаейки, че дори не искам да го видя отново.

Чувствах се отвратително. Това момиче, което е борбено, което може да каже „не” – това не бях аз. Ни най-малко. Никога не съм страдала заради някой глупак и нямам търпение към мъжете, които смятат, че женското тяло е тяхно, но нещо в мен реагира по странен начин. Нещо не беше наред. През нощта спах ужасно и се въртях до сутринта. Колкото по-дълго мислех за това, толкова по-мръсна се чувствах.

Колкото и да се старая, не мога да се отърся от спомените за онази вечер. Това ме кара да се ядосвам всеки път, когато се сетя. Ядосвах се на него, защото очевидно пренебрегна ясно заявените ми желания, ядосвах се на себе си, че се превърнах във версия на себе си, която не ми харесва особено. Преди всичко не мога да отхвърля неприятното усещане, че нещо не е наред на по-дълбоко ниво. Опитвах се да го рационализирам, но присвиването стомаха ми просто не отминаваше.

Започнах да се чувствам така, сякаш потискам спомени за нещо нередно, което се е случило с мен. Ако е така, тогава травмата е погребана много дълбоко и нямам представа как да я изхвърля от съзнанието си. Всичко, което знам, е че в дълбоката част на съзнанието ми се случи нещо повече от това, че физическото ми пространство бе нарушено. Защо реагирах по този начин? Защо позволих на друг човек да злоупотреби с мен? Защо не се застъпих за себе си?

Точно сега не съм сигурна как да отговоря на тези въпроси. Всичко, което знам, е че спомените за тези ужасяващи взаимоотношения, което съм имала с мъжете, дори като младо момиче, останаха с мен през целия ми живот. Спомних си, че пиян мъже ме тормозеше на тротоара, когато бях тийнейджърка. Спомних си, че бях тормозена на единайсетгодишна възраст, защото навлязох в пубертета по-рано и имах огромни гърди. Спомних си всяко отвратително и неподходящо отношение, което имах през единайсетте години, в които бях сервитьорка и всеки път, когато мъж се е опитал да се възползва от мен по някакъв начин.

Не знам защо тази вечер реагирах по този начин. Всичко, което знам, е че от сега нататък това няма да се случи повече. Каквото и да бе станало, няма да позволя да се случи отново. Следващия път, когато някой ме притисне, ще се преборя за себе си. Когато мъжът не ме слуша, ще викам с всичка сила и ако тогава все още не ме слуша, ще се тръгна от него.

Не всеки получава този шанс. И аз няма да го приема за даденост отново.