Красотата ще спаси света, но знаем, че тя може и да наранява, и да убива. Затова както с другите тайнства, така и с нея трябва да сме внимателни, казва авторката на изящни стихове и разкази
Виж поезията на Албена Фурнаджиева – пише ми приятелка, с която споделяме сходни литературни предпочитания. – Ако ти е интересна, мога да те свържа с нея.“
В главата ми се оформя идея, че това е най-вероятно внучка на поета Никола Фурнаджиев, и тъй като отворихме една рубрика „Наследници“ в списанието, би се наместила чудесно в нея. Гугъл ми сервира, че тя е издала няколко стихосбирки, а миналата година и сборник с разкази „Белият цвят на тревата“, от задната корица на който ме гледа удивително красива жена. (При срещата ни по-късно се уверявам, че портретът ѝ не само не е фотошопиран, а и е още по-вдъхновяваща на живо – б.а.) А сега направо ѝ искам телефона.
Леко съм разочарована, че няма нищо общо – както самата тя казва – за добро или лошо, с поета Фурнаджиев. Но нека ми прати някои от книгите си.
Ден след телефонния ни разговор получавам кутия, която прилича на картонена чанта с две метални верижки вместо дръжки и с принтирана на капака корица на стихосбирката „Рисувам обич“, по-късно осъзнавам, че това е картина на самата Албена! В кутията освен нея, стихосбирката „Рисувам обич“, е и детската книжка „Мечтатели“, и „Белият цвят на тревата“ с автограф и пожелание да преследвам лятото във всичко. То бива интуиция, ама може ли Албена само по интуиция да ме уцели право в десетката – родена в първия ден на лятото, аз наистина го търся навсякъде, защото само то ме кара да се чувствам 100% жива и щастлива.
Гълтам на екс първо поезията – близка на моята чувствителност или може би на всяка женска природа, понятна и изискана. Истински съм запленена обаче от разказите, фини импресии в сфумато, в които пак диша поезия, поне в изяществото на изказа, ако не в емоционалния заряд. Да, във времена, когато куцо и кьораво пише и издава, наистина трябва някой да ти подскаже кое си струва, за да не губиш времето си, плувайки в сивия поток. И си мисля как може тази жена да е адвокат, защото Албена Фурнаджиева е практикуващ адвокат… Всъщност колко професионални писатели познавам? Известно е, че с писане едва ли може да се издържа човек поне у нас.
Чехов казва, че професията е законната му съпруга, а литературата – негова любовница. Вие, Албена, можете ли да твърдите същото?
Антон Павлович е „диагностицирал“ истината с присъщото му деликатно чувство за хумор. Бил е уважаван лекар и в столицата, и в Таганрог, но като писател и драматург е световна величина. Извайването на словото е призвание – то е изложбената зала на душата. Но както всичко в живота – и тук има противоборства и хармонични съжителства. В моя случай дългът и призванието (дай, Боже, да е такова!) се допълват и не си пречат, макар времето на професионалните задължения да натежава. Но мисля, че с повечето автори е така и няма защо аз да съм изключението, потвърждаващо правилото.
Кога се влюбихте в думите и кога им изневерихте с правото? За „влюбването“ ще използвам един афоризъм:
„Словото е дух, а духът говори без думи.“ За изневяра не може да става въпрос. Правото също е език, който представлява определена система, третираща съответните човешки взаимовръзки. Най-общо казано, то определя правила и тълкува отношения. Словотворчеството изразява човешкото битие посредством образи, послания и емоционални състояния, които може да живеят и в трите времена – миналото, сегашното и бъдещето. В образците му отсъства „стареенето“ – то разговаря с всички епохи на равностоен език, вземете например баладата „Хаджи Димитър“ или което и да е Ботево стихотворение. Винаги съм била любопитна към думите. Към красивия изказ, към смисъла и формите, които Словото може да сътвори. Чувствителна съм към загрубяването и незнанието на езика; известно е, че всяка нация се развива в рамките на своя език. Личността – също.
Къде сте публикували първите си стихове, когато сте били само на 8 години (така пише в биото на стихосбирката ви)?
На 12. Първата ми публикация е в смолянския вестник „Родопски устрем“. Тогава на творчеството на младите и изобщо на художественото творчество се обръщаше сериозно внимание. И без всякакви идеологически натрапвания или внушения. Просто творчество. Това вдъхновяваше и беше насърчавано.
Изборът на руска филология, първото Ви висше образование, предполага, че познавате и харесвате руската литература и поезия. Кого от всички препрочитате?
Всяка филология изучава в детайли езика и съответната литература. Руската култура е необхватна, а що се отнася до литературата и особено класическата, не познавам световен автор, който да не сочи за свои учители такива титани като Толстой, Чехов, Тургенев, Достоевски, Пушкин, Лермонтов… А личният ми списък с предпочитания ще заеме твърде много място.
Не зная защо очаквах да споменете Булгаков… „Майсторът и Маргарита“ е книгата, която препрочитам. Булгаков е другият гений след Достоевски, при когото триумфират християнските ценности, но не престъплението и наказанието, а престъплението и опрощението.
Кога пишете, имам предвид под напора на какви чувства се излива поетичното Ви слово?
Няма еднозначна формула или някаква рецепта. Това е атавистична потребност. Най-убедително обаче обяснява природата на творчеството прекрасното есе на Федерико Гарсиа Лорка „История и теория на дуендето“. Има и една известна песен на Висоцки за посещението на музата.
Искате да кажете, че и Вашата не се заседява дълго, така ли?
Историята сочи, че не се заседява дълго при мнозина, но се надявам да не ме напусне усещането, че ако я повикам, ще ми отвърне.
Кой е поетът, накарал ви да възкликнете: „Ех, да можех и аз така!“?
По всяка вероятност Пушкин. Светъл, жизнерадостен, ироничен и трогателен гений. И в приказките, и в лириката, и в „Повестите на Белкин“, и в непостижимия си „Евгений Онегин“ той е истинско чудо на човешкия дух. До него ще сложа и „Божествена комедия“ на Данте – когато за пръв път я отлистих в оригинал, още началният куплет ме порази. Това е вселена. Изумителна творба, гордост на италианската култура и екстаз на езика. И сега изпитвам усещане, сякаш навлизам в тайните на шифър, в който е заключено познанието за смисъла.
Кому сте благодарни за уроците, свързани с изящната словесност?
И тук списъкът на живите и безсмъртните учители, от които съм се учила и се уча, е дълъг – колкото и да ги изброявам, отговорът ще е непълен. Този процес продължава цял живот.
Кой е първият читател на написаното от вас?
Това е моята майка.
Имате дъщеря. Тя вълнува ли се от поезия?
Да, разбира се. Тя е музикант, пее, свири на виола, а отскоро създава и собствена авторска музика. Струва ми се, че мечтае да бъде и текстописец. Сама си подбира авторите. Чете, вълнува се и твори своите текстове, които оживяват в песни.
Вярвам, че човек пише за това, което познава. Кое ви накара да напишете, че хубавото е непоносимо за дълго в „Импресия по пълнолуние“?
Хората сме създадени така, че променяме непрекъснато настроенията и интересите си. Може би това е някакъв личен еволюционен механизъм. Бързо свикваме и с най-интересните неща и се насочваме към други. Достоевски казва, че красотата ще спаси света, но ние знаем, че тя може и да наранява, и да убива – както в ежедневието, така и в литературата има достатъчно показателни примери: Албена на Йовков, Ана Каренина на Толстой, Есмералда на Виктор Юго… Затова както с другите тайнства, така и с нея трябва да сме внимателни.
Каква е приятелската Ви среда?
Колеги, писатели и приятели от детството.
Пишете „По пътя си все някога ще се препънеш ти / Във някоя мечта, от теб разпъната…“ Колко от детските си мечти сбъднахте?
Някои се сбъднаха, някои още не. Но това не е въпрос на аритметика, а на съдба и на някои други усилия.
Всъщност колко от детските ни мечти издържат изпитанията на времето? Толкова, колкото по-често се завръщаме към детето в нас.
Какъв беше Вашият порив да пишете за деца, не зная кой беше казал, че за тях се пише като за възрастни, но по-добре.
Казал го е знаменитият Корней Чуковски. Той твърди също, че писателят, ако не е дете, не може да пише за деца.
Детската литература е особена, тя има огромен възпитателен и познавателен потенциал – постепенно въвежда децата в света на познанието и полага устоите на нравствеността, на представата за човека, понятията за добро и зло – на всичко, което изгражда личността и ни превръща в обществени единици.
Усещате ли у себе си потенциал да преминете към друг литературен жанр – аз провидях в един от разказите ви бъдеща повест.
Към настоящия момент бъдещите ми творчески мечти са свързани с децата. Бих искала да пиша повече за тях. А ако в процеса се усетят характеристиките на повестта и така тя естествено се зароди, би било прекрасно. Не следвам форма.
Вярвате ли, че изкуственият интелект ще помага на творците или дори че сам ще твори изкуство?
Изкуството е територия на чувствата. Имитациите им са като разликата между захарта и захарина. В този си вид ми се струва, че изкуственият интелект е беземоционална логика – аритметика, пресмятане на алгоритми. Няма втора сигнална система и е лишен от избор, тоест от чувства и съвест. Но го приемам като още един участник на „пазара“, ще има още един „автор“.
Не съм противник на развитието, както и използването на ИИ в медицината например, но се опасявам, че човечеството по-често не си взима поуки от безумията, които само си изобретява. Изкуството се създава от хората и за хората. Трябва да се вслушваме в предупрежденията на творците, които предсказаха какво може да ни донесе и аморалната наука – ХХ век не се вслуша нито в Оруел – „1984“, нито в Карел Чапек – „Войната със саламандрите; пиесата „Р.У.Р“, в която въвежда измислената от него дума „робот“, нито в Юлиус Фучик – „Хора, бдете!“, нито в Рей Бредбъри – „Професия“, „Фондацията“… Дано ХХІ се стресне!
НАЗАД