Градът спеше. Отдавна беше заспал. Уличните фенери рисуваха сенки върху белия сняг. Сивите къщички сякаш се бяха сгушили една в друга, предпазвайки се от студената тишина.
И само стъпките му чупеха тишината. Поредният пиянски запой, който го накара да замръкне в Дрезден.
Красив град! – каза си той на ум – Празен, студен, но красив.
Изпитият алкохол си играеше със съзнанието му. Чудеше се къде да отседне тази нощ. Как може да няма една страноприемница в този град. Не че му пречеше да пренощува на улицата, просто студът беше убийствен.
Тогава я видя! Ето там, зад ъгъла до голямата сива сграда. Свита на топка, изрисувана от стройния уличен фенер. 12-годишна, с коси разпилени по ангелското й лице. Какво по дяволите, правеше това дете в студа, навън? Приближи я, за да я разгледа отблизо.
Красиво дете! В краката й лежеше празна кутия от кибрит.
Куп овъглени клечки бяха разпилени до нея. А тя спеше... с усмивка на уста.
Той бръкна в джоба си. Напипа няколко монети. Ще стигнат за топла вечеря и постеля и за двама им. Погали я нежно с ръка в опит да я събуди. Усети студът, който лъхаше от нея, студ, различен от този, който излъчваше снега. Инстинктивно извади разръфания тефтер. Седна в снега, събра малкото телце в скута си и започна да пише. Не, тя никога повече нямаше да бъде мъртва.
Той щеше да я обезсмърти...
НАЗАД