Вижте, наистина ми омръзна от компетентни правозащитници. Те си приличат много, без значение чия страна защитават. Обсебени коне с капаци, клавиатурни борци за.. ми за каквото си изберат. Потънали в отчаяно защитаване на псевдо гражданска позиция, чиято единствена цел е самодоказване и изпъкване. Пред кого бе!? Първо чупехме нокти на тема „Да ослепим ли и Самуил!?”, после всички станахме „Je suis Гърмен”, а сега изведнъж сме в Орландовци и бутаме циганското гето или пък сме издигнали жива верига около него. Разбира се, всички тези дейности ги извършваме от дивана, по нощница, в едно вкъщи, намиращо се в т.нар. „елитен” квартал.
Израснала съм между Бояна и Орландовци (инфраструктурата е много подобна). Често получавам някой друг културен шок, преминавайки от единия край на София до другия.
Но нека ви разкажа малко за Орландовци…
Първо, това е квартал на София. Най- знаменитото нещо в него са гробищата. До там се стига най- често с трамвай, но не ви препоръчвам да го използвате по тъмно. Ако сте решили да дойдете с кола, нека тя не бъде със спортно окачване. За да не си окачите окачването на стената на някой трап. И ако все още се подиграване на фандупката на Цариградско, просто не сте идвали в Орландебург.
Прекарала съм не малка част от живота си тук, изживяла съм страха и омразата, но въпреки всичко съм намерила и доброто.
Все още никой не ми е отнел толерантността.
Преди време се прибирах с трамвая към вкъщи. Беше към 18 ч., още светло и, разбира се, претъпкано. Пред мен седеше баба с малката си внучка. Тогава, на спирка „Хладилен завод”, се качиха група цигани. Започнаха да се бутат и да крещят разни цинизми. Бяха на не повече от 16 – 17 години. Тогава един мъж се развика по тях. Тръгнаха да се разправят. Свалиха го на спирката и започнаха да го бият. В момента, в който успя да се качи отново в трамвая, ватманът бързо затвори вратите и тръгна. Тогава страхът започна да се надига. Групата цигани тичаше след трамвая, мяташе камъни по него. Хората звъняха на 112 и молеха ватмана да не отваря вратите на следващата спирка.
„Недейте.. не отваряйте.. те идват.. изпратете патрулка.. ще убият господина..”
Целият този ужас пред очите на едно дете. То не беше расист. Не съдеше хората по етнически или какъвто и да било друг признак. Никой никога не го беше учил да мрази. В този слънчев следобед, на нея й беше отнета толерантността.
Ще ви разкажа друга история.
Беше преди няколко години и се прибирах към вкъщи. Обаче бях закъсняла. Вече беше тъмно. Не повече от 21ч. да е било. Зимата. В трамвая. Наближавайки Орландовци все повече хора слизаха. Тогава се качиха група цигански момчета. В началото ме огледаха, започнаха да ми подсвирват, подвикват. Да ви кажа ли какво чувстваш в такъв момент? Не е страх, ужас е. Ужас, от това как ще преживееш всичко, което са способни да ти причинят. А после как ще живееш!? Насядаха около мен. Не съм сигурна кое чувство преобладава в такъв момент: дали е ужасът или безнадеждността. Знаеш, че няма кой да ти помогне. Мама и тати са на другия край на града, полиция тук няма, въпреки, че 2-ро РПУ не е далече, а ватманът се страхува, колкото и ти. Никой не те чака вкъщи.
Трамваят спря на „Централни софийски гробища”. Чисто информативно: това е спирката в средата на нищото. Или по- точно в средата на булевард, (който по неведоми пътища се нарича „ул. Каменоделска”), пред входа на Централни софийски гробища. От там до каквото и да било друго се стига надолу по шосето, покрай една разпадаща се ограда. Ходейки, в продължение на повече от 20 мин.
Слязох от трамвая. Всъщност, в момента, в който вратите се отвориха, аз изскочих оттам и се затичах към гробищата. Прибрах се през тях. Трябваха ми около 40мин. лутане из алеите, в снега. Мъртвите бяха далеч по- безопасна алтернатива. Те поне няма да станат, за да те изнасилят, разчленят и да се изгаврят с остатъците от тялото и личността ти.
Бях премръзнала, изплашена, мокра.
Мога да ви разказвам още много. Твърде много истории съм натрупала, наситени със същите емоции.
За това, че руската рулетка е далеч по- безопасно занимание от това да излезеш да си купиш цигари по тъмно. А ако сте достатъчно безстрашен, апропо, безразсъден, за да излезете след 22ч., носете си фенерче. Осветление няма.
За това, че циганите имат изконното право да се возят в градския транспорт без билети и няма сила, която да им го отнеме. Особено силата наречена „Градска мобилност”, която е само на няколко спирки от кв. Орландовци. Не веднъж съм спорила с контрольорите по тази тема… Тях ги е страх. И не, че няма от какво. И не, че не ги разбирам.
Също, приемете, че всички таксиметрови шофьори в Орландовци лъжат. Силно ви препоръчвам да си затворите очите за тези 2 – 5 – 10лв., с които ще сте назад, защото на скоро станахме свидетели на нападнатото от таксиметров шофьор момиче, което не е пожелало да остави бакшиш.
Да не пропусна – често ще сте пред дилемата дали да ви нападне глутница бездомни кучета или глутница цигани.
А ако сте решили да се разходите на токчета в квартала, минете предварително един курс по първа помощ, за да можете да си наместите глезените. Тук „инфраструктура” звучи като черен хумор.
Хората в квартала остъкляват балконите си, за да може да не омирисват прането си на запалени гуми, трупове на животни и всички останали неща (наистина не искам да знам какви точно са те), които „хората от гетото” палят.
Магазините за хранителни стоки затварят по светло. Сещате се защо.
Много любим случай ми е, след като влязох в единствената книжарница, после в единственото фото студио, минах през редица погребални бюра, за да намеря цветен принтер, една ядосана лелка ми се развика „Бе ти знаеш ли в кой квартал се намираш?!”. Да, намирах се в Европейския съюз, в столицата на България и тонерът на цветния ми принтер, вероятно единствен в Орландовци, беше свършил.
Имаме си „циганския парк” и „турската градинка”. Българските такива можете да ги търсите из други квартали.
Това не е смешно.
Изброих ви само проблемите, с които аз съм се сблъскала. Не знам какво е да отглеждаш дете тук, но пък знам как и къде играят децата на съседите ми. В мръсотията, мизерията, боклука. (Ето защо ваксините са задължителни!)
Единствената детска градина е построена на такъв припек, че лелките могат да си решат проблема с многото дечурлига като просто ги извеждат да си играят за не повече от 20 мин. и слънчевият удар им е гарантиран. Да коментирам ли училището? Надявам се имате въображение. Само ще вметна за стария техникум тук. Освен, че се руши. На стените му има от тези расистки надписи „Българите на сапун”. Или май расизмът важи само в обратна посока!?
Не знам и какво е да остарееш тук. Защото погребалната агенция ще бъде по- бърза от Бърза помощ. Защото единствената поликлиника се помещава в мазе, наподобяващо морга от филмите на Дейвид Финчър и Стивън Спилбърг, (намира се до гореспоменатата детска градина). Единствената аптека е с „плаващо” работно време и не работи през почивните дни. Но пък какво се оплаквам.. в България има цели общини без аптеки. Тук поне има някаква.
Нека ви разкажа още малко…
Орландовци има и друга страна.
Излизах за работа една сутрин. В края на улицата ми има цигански къщи, което не е особено изненадващо, имайки предвид, че ви разказвам за Орландовци. Имаше циганска сватба. Бяха затворили цялата улица. Виеше се огромно циганско хоро. Точно като във филмите за Касандра! С оркестър, пищно, цветно, музикално, циганско. Минавайки покрай тях ме дръпнаха на хорото. После булката ме разцелува, майка й ми даваше някакви сладки, биеха барабани до мен. Бяха толкова щастливи. Не искаха да ме пуснат да си ходя. Защото щом те празнуват, всички трябва да празнуват. Това е изживяване, подобно на всяка сватба от друга култура. И е красиво. И е запомнящо се. Всеки, който поне от далече е гледал циганска сватба (и със сигурност тайничко му се е искало да се присъедини), знае за какво говоря.
Имам и друга история.
Допивах си сутрешното кафе на балкона, когато едни циганчета отдолу домъкнаха някакви кофи и започнаха да свирят по тях. Наблягам на свирят. Защото те определено хващаха ритъм. Бабата от първия етаж излезе и им се развика. Ядосах й се. „Остави ги намира! Правят ми серенада!” Бабата се прибра, а когато аз излязох от вкъщи децата ми махаха и ми благодаряха. Имам много истории с малките циганета, но ще стане прекалено сладникаво, ако тръгна да ви ги разказвам.
Но това са деца. Неопетнени душички, каквато беше момиченцето от трамвая. Беше. Защото някой й показа, че има НИЕ и ТЕ. ТЕ са различни. ТЕ са опасни. Предполагам, че тези дечица ще преживеят другата страна. Ще бъдат третирани като ТЕ. Докато не се превърнат в ТЕ.
В понеделник с един колега се разходихме до гетото, за да разговаряме с ТЯХ. Приеха ни топло. Не ни обраха. Не ни изнасилиха. Не извадиха брадви и колове. Направиха ни кафе.
Казаха, че се страхуват. Вярвам им. Страхуват се така, както се страхуват българите.
Всички се страхуваме.
И този страх ще бъде подклаждан. Защото виновните за съществуването на този страх, виновните за обраните, обралите, нападнатите, нападащите, насилниците, жертвите са и правозащитните псевдолиберали, множество комитети и прочие, и крайните активисти, според, които проблемът се решава с „камъни и дърви”.
Виновни са тези, които научиха циганите, че имат безкрайни права и никакви задължения. Виновни са и тези, които смятат, че като сринат гетата и пребият циганите всичко ще се оправи.
Всички си мислят, че този конфликт има две страни и започват да се делят на „моят отбор“ срещу “твоя отбор“. Моят отбор е добър, твоят е лош. Моят отбор е прав и справедлив, твоят греши и е несправедлив. С това ниво на мислене създадохме проблема. Не можем да го решим на същото ниво.
Време ни е да спрем да се лутаме в крайностите. Време ни е да започнем да разглеждаме проблемите от всички гледни точки.
За да можем накрая да намерим Третата алтернатива. Решението, което ще бъде добро за всички български граждани – били те етнически българи или етнически цигани.
За да можем да живеем така, както Левски ни е завещал.
Автор: Сиси Вълкова, Източник: Коментатор
НАЗАД