„Бабо, ПОМОЩ! Тая мойта майка пак ме кара да ям и да спя – това на нищо не прилича! Да не живея я казарма?!“ Теодор реши да се обади по Скайп на баба си тази сутрин и да се оплаче на какви несправедливости е подложено горкото дете. Ма, това ти ядене ВСЕКИ ДЕН– сутрин, обед, вечер – та чак и разни плодове и други гадории за следобедна закуска. „Не се търпи.“ Ето, и днес, на пример още от сутринта се почна: Банан – не ща! Овесени ядки със стафиди – НЕЕЕЕЕЕЕ; Попарка – Ужасии некви; Сандвич – Абсурд. „Кажи, Бабо – как се живее така. Моля ти се, говори с дъщеря си!“
Теодор обира две-три сухи трохи от под стола и излизаме да играе навън. „Мале, колко съм гладен – ще потърся някоя и друга мравка да си хапна, те нали са чист протеин.“ Появява се съседката, носейки банан за нейното зверче. Наш Теодор се затърчава към нея със зейнала уста и крещящ амамаАМАМАМАМАМАМАМ АМ АМ. Ще каже човек, че това дете не е виждало храна. Оправя банана на жената и тя ме пита дали иска още един. Оправдавам се, че уж не е бил гладен и отивам до вкъщи за банани – ама ходи обяснявай... Моите банани си останаха недокоснати на пейката.
Прибираме се за обяд, към купичките със закуски се появяват още с предложения за ядене – Теодор отговаря със стискане на устни и въртене на глава. И не, не е защото не му харесва – като реши да яде, всичко яде. Днес стиска устни, утре може да погълне две порции от същото. С пречупен дух и убито желание за кулинарни прозиведения подавам филия сух хляб – напада го като муха мед. Добре че му давам пробиотика в чая, а не в храната му иначе знаете ли колко зилиони щамове и култури щяха да си идат зян. Културка по културка да ми отлети и здравия разум.
Теодор продължава с оплакването към баба си: „И не стига че съм подложен на такива полеви условия, а наближава и време за следобедния сън. УжасТ! Аз си рева, че ми се спи, а тя ник‘во съчувствие. Приспива ме с триста зора, аз се държах колкото можах, но накрая се предадох и заспах. Станах след малко, сърдит, че не съм се наспал.“ Като някой ми каже, че детето им спи по 2-3 часа на обяд и аз инстинктивно питам – Общо за седмицата ли? Следва следобедна разходка и обратно вкъщи. Купичките с храна се трупат на масата – непокътнати. Баща му се прибира, Теодор се втурва към него с разперени обятия и след малко пак почва с театъра: АМАМАМА АМ. Николай ме пита: „Ти това дете храниш ли го?!“ - отговарям му със смъртоносен поглед, който ще уплаши и Чък Норис – не е питал пак. Вече ми е все тая и подавам един сухар да ръфа.
„Бабо, и всяка вечер ме карат да спя – такова нечовешко отношение просто го няма никъде. Има-няма на всеки 12 часа очакват от мен да спя! Не мога просто.“
НАЗАД