Има моменти в живота ни, в които успяваш да уловиш щастието в ръка… Моменти, в които времето спира някъде там и ти опиянен осъзнаваш, че си щастлив. Усещаш как щастието пулсира във вените ти, усещаш го как се разлива във вените ти като опият.
Залезът на слънцето бе нереално красив, бирата с ръката ми бе ледено студена, каменният зид под мен бе горещ, компанията около мен бе очарователна, а градът в нозете ми… той бе всичко. Белград.
Град, в който съм била и преди. Така го чувствах. Обикнах го, още преди да го видя. Припознах го още с първата глътка въздух. Като среща със стара любов. Коремът ти се свива на топка, сърцето ти заблъсква в гърдите и ти дишаш с широко отворени очи, изумен от недоизживяните чувства.
Това бе първият град, в който се влюбих. Вървях по улиците му, необичайно притихнала, и попивах всичко с очи. Искаше ми се съзнанието ми да е матрица на фотоапарат. Да запамети всяка минута, всяка глътка въздух, всяка сграда, улица и ъгъл, всичко. Да го запечата дълбоко вътре в мен… завинаги. Тази любов е различна от другите. Тази любов, към този град е убийствено спонтанна. Това бе градът, в който аз не гледах хорските лица, не воайорствах за хорските истории, не търсех нови музи за моите разкази. Този град ме накара да изтръпна от чувства, изцеди ме цялата, удари ми звучен шамар и времето сякаш спря за 20 дни.
След шамара Белград ме хвана за ръка, седна до мен и ми разказа за себе си. Разказа ми за Калемегдан. Онази крепост, където слънцето умира всеки ден. Белград свали явно дрехите си и ми показа белезите от войната. Белезите не бяха там, където аз ги търсех. В хорските лица, в човешките истории… Белезите бяха скрити в самият град и аз ги гледах с широко отворени очи. Белград ми разказа за печалната си любов с Австрия, показа ми наследството от тази любов – Земун. Място, извадено от приказките. Белград ме срещна с хора, които ще помня винаги. Хора със същите мисли и цели като моите. Хора, които намират ходенето 8 километра пеша за забавно. Хора, които придават нов смисъл на думата социализация. Хора, захвърлили шовинизма и типичната балканска темерутщина настрана. Моите колеги…
Този град ми показа и други лица. Срещна ме с човек на моите години, който е усетил вкуса на войната. И докато аз като дете съм си играла на дама пред блока, този човек се е учил как да слага противогаз. Друг наш връстник по същото това време е напуснал родното си село в Косово завинаги… Балканите са сбъркано място. И поколенията преди нас са били объркани, поколения лутащи се между много режими и много кръв. Ние не сме такива. Иска ми се да вярвам, че нашето поколение ще е различно независимо от белезите, които носим в себе си. Ние не мразим. Ние говорим помежду си, седнали на по чаша бира, сглобяваме историята така, както я знаем, а не така както сме я учили.
Едни от нас са израснали, гледайки войната в очите, други - са играели на дама. Факт е обаче, че боли, когато чуеш за човешка трагедия независимо чия е… сръбска, българска, албанска.
Благодаря ти, Белград. Ти ми показа най-важното. Показа ми миналото, показа ми белезите си, научи ме колко е важно да не се мразим помежду си. А пък Балканите – те винаги ще са ни тесни.
Има моменти в живота ни, в които успяваш да уловиш щастието в ръка. В този момент, в който го уловиш, разтвори пръсти и го пусни. Ако стиснеш шепа, щастието вече няма да го има…
НАЗАД