Понякога си мисля за първата ни среща и се смея. Кой би помислил, че 2 години по-късно ще се намираме, където сме в момента. Мястото, на което уж сме, но и ни няма? Как трябва да обяснявам връзката ни? По-добър въпрос: Как ти си готов да я обясниш? В някои случаи имам чувството, че наистина имаме връзка, но в други ти ми викаш по телефона, когато си на километри от мен, защото си бил ядосан на моя приятелка, с която сте се запознали при първото ти идване при мен.
Може би в нашата връзка най-голямата тайна винаги ще е неяснотата.
Понякога не мога да повярвам как ме промени и как аз ти го позволиш. Понякога си се ядосвам за тези 2 години. Понякога си мисля за всяко наше приключение, за другите хора, за други връзки. Чудя се колко от себе си ти дадох.
В същото време ме удивлява какво преживяхме, защото ние преживяхме много, не само се срещнахме. Имаше и хубави моменти, но са далеч и малко.
Смятам, че имахме такива наистина. Днес също е такъв, но може би просто ми липсваш.
Веднъж попаднах на следния цитат:
„Прекарах безсънните си нощи, говорейки с Бог за теб.“
И тогава осъзнах, че не съм сама, че не страдам само аз, а с него винаги мога да говоря. Не съм силно религиозна, но той не би ми обърнал гръб.
Но и ми е гадно понякога, защото сигурно му е писнало от мен и твоето име.
Понякога се чудя в какво посока щеше да тръгне животът ми, ако не те бях срещнала. Не знам дали щеше да е в положителна, или в негативна. Това ме плаши. Не съм сигурна дали ми се иска и да не те бях срещнала, или така е по-добре. Част от мен, обаче, е благодарна, че се запознахме. Колкото и да ме нарани, ме накара да израсна.
И все пак, винаги, щом мисля за теб, искам да спра.
Това съм аз, осъзнавайки, че сърцето ми вече не е на парченца, че нашата неяснота имаше крайна дата, която мина. Ще има части в мен, които ще плачат за хубавите и красиви моменти – първите ни нощи заедно, бутилките вино, разходките по плажа, шегите, първият път, когато каза на родителите си за мен. Но след тях ще се появяват спомените за това как връзката ни не бе истинска, как си тръгваше без да се сбогуваш, как се обаждаше от другия край на държавата, как не разбра защо плача за кучето ми, което тъкмо бе умряло, спомените за всеки път, в който ти се изпаряваше без никакво обяснение.
Всичко това са нашите спомени. И да, има красота в тях, някъде вътре в цялата купчина. Красота в разрухата.
Имах шанс да стъпя отново на краката си, когато ме съсипваше, да видя, че мога да бъде обичана и да обичам. Успях да видя и колко много знача за хората около мен. Всичко стана кристално, след като ме разби, но не само лошите моменти.
Радвам се, че ти беше този, който ме счупи, за да мога сега сама да се възстановя.
Ти беше красив унищожител, но аз мога да продължа и сама. За всичко, което открадна от мен, за всеки начин, по който ме съсипа и нарани, ще се уча от тях. Мога да обичам по-добре, да живея по-добре. Знам, че заслужавам повече. Имам шанс отново да съм цяла.
Може би целта на нашата връзка бе да се унищожим, за да открием мир. Било е писано на нашата любов да бъде болезнена и разбита, изпълнена с болка и мазохизъм. Болката е най-добрият учител. Тя ми помогна да събера парчетата. Тя ме научи как да живея отново и да съм щастлива.
Макар и да боли, ще пазя спомените. Нещата, които обичаше тогава, ще ми напомнят за теб – филми, музика, напитки. Понякога да мисля за теб, боли, но както казах, това лекува.
Ако си ме научил на нещо, то това бе, че да те обичам, бе наслада, но и нараняване. Но аз се спасих и мога да говоря с Бог за всичко. Създадох мозайка от спомени, изпълнени с любов, омраза и радост. Само така успях да продължа.
НАЗАД