"Бракът е едно от най-неестествените неща, които двама души могат да направят" - това бяха думите на баща ми в деня на сватбата ми.
Засмях се, защото това е толкова типично за баща ми. Той и майка ми никога не са говорили захаросано за брака. Докато растях, нещата никога не са изглеждали лесни. Напротив - изглеждаха трудни, пълни с препятствия, разочароващи и влудяващи, но в същото време знаех, че си заслужават.
Бях на парти с приятеля ми в нощта, в която срещнах Джоел. Той веднага е знаел, че иска да се ожени за мен. А всички, които познават Джоел знаят, че за него е почти невъзможно да вземе решение за каквото и да било. Но с мен, просто е знаел.
Историята ни започна с това как Джоел ме преследваше - и аз го отблъсквах. Отново. И отново. И отново. Но когато най-накрая започнахме да излизаме заедно, само след пет кратки месеца имах пръстен на ръката си. И сякаш само миг по-късно вече бяхме женени с две деца, къща и диагноза рак.
Джоел казва, че всеки път като погледне тавана на гаража, стомахът му потъва. Той окачваше инсталация в гаража ни в деня, в който ни се обадиха, че биопсията ми показва, че имам инвазивен дуктален карцином.
Никога няма да забравя начина, по който се държахме един за друг и плачехме. Как може нашата история да бъде такава?
Джоел излезе и купи розов дневник от кожа. Носеше го на всеки мой преглед и записваше всичко, което лекарите казаха. Подчертаваше обнадеждаващите изказвания и ми ги четеше, когато имах чувството, че може да не оцелея.
Джоел хранеше момчетата и ги завиваше, будеше ги и ги обличаше и се усмихваше, докато закопчаваше раниците им и ги караше на училище. Сгъваше прането, бръснеше ми главата и ми правеше чай.
В здраве и болест.
Нашият брак не винаги е бил безупречен. Не винаги е безптроблемен и бляскав. Не винаги се съгласяваме един с друг и не винаги вървим в една посока. Понякога извъртам очи, показвам му среден пръст зад гърба (съжалявам скъпи, никога пред децата!) или крещя и тропам с крак. Понякога един от нас се чувства недооценен и неизслушан. Понякога трябва да се разровим из цялата бъркотия и да изучим добре парченцата.
И не е като по филмите. Не се возим в кабриолет, докато вятърът вее косите ни. Няма розови листенца върху леглото ни.
Не, не е като по-филмите.
По-хубаво е.
Красотата се крие в малките неща. Да забелязвам, че Джоел никога не започва да се храни, преди и аз да седна на масата. Той винаги ми казва "наздраве, когато кихна (дори и когато се караме ожесточено). Той поставя паста за зъби на четката ми, когато закъснявам. Прави ми смутита с органични плодове (макар и да си мисли, че са прекалено скъпи). Той мие колата ми и държи ръката ми, когато ходим по задачи и маха парченцата спанак от цъбите ми. Той гъделичка нашите момчета, докато те не могат да дишат от смях. Изхвърля боклука, който вижда на улицата. Чисти снега от тротоарите. Пее песните на Дейв Матюс, когато прави палачинки в събота сутрин. Оправя леглото всеки ден. Говори хубави неща за другите хора и проектира красиви пространства.
И ме обича. Не само красивите части от мен, но и разбитите парченца.
И ме вижда. Не само нещата на повърхността, но и скритите.
И е като магия. Като лунна светлина върху повърхността на морето. Като снежинки във вятъра. Като слънчева светлина на лицето ми
Когато бях в един от най-тежките моменти на битката си с рака, си спомням, че ми казваше: "Предпочитам да съм болен с теб, отколкото здрав без теб". И това е вярно.
Миналият месец отидохме на ранно пътуване за годишнината си. В последния ден станахме рано и отидохме до едно езеро, за да гледаме изгрева.
Намерихме идеалното място, на което да седнем. Поставих камерата зад нас, за да улови кадъра.
Това сме ние. С гръб към камерата, допиращи се колене, аз съм облегната на него. Това сме ние. Заедно гледаме как тъмнината избледняваме. Заедно сме свидетели на обещанието, че светлината винаги се връща.
И сме толкова готови за тази светлина.
Преди 10 години през септември, взех най-доброто решение, което съм взимала през живота ми. Омъжих се за Джоел. Той ми помага да бъда най-добрата версия на себе си. И се моля да направя същото за него.
Бракът не е вятърът в косата, докато плаваш по морето. Той е по-скоро като това да се държите за ръце, докато бурята бушува около вас. Да си прогизнал от живота и търпеливо да чакаш слънцето да те изсуши. Да избираш отново и отново да комуникираш. Да обещаеш да бъдеш себе си - дори и с грозните откачени части от характера си. Да гледаш човека до теб в очите, без значение от всичко.
Трудно и объркано е, но е и красиво и истинско.
И си заслужава толкова много.
НАЗАД