Пустинята ехти в душата като крясък. Когато ти си тръгна, почвата се превърна в пясък.
Видях как се счупи клонът през прозореца. Самотата ми се стичаше по прозорците навън, аз седях залепила лице на студеното стъкло и се опитвах да успокоя дишането си. Теб те нямаше. Бях сама. У вас, в твоя дом, облякла твоята блуза и зъзнеща въпреки че календарът се опитваше да ме убеди, че е август.
Бурята се появи от нищото. Като досадна хрема, като неплатена сметка за телефон, като гъбична инфекция. Появи се и аз я забелязах, чак когато не виждах редовете на книгата, която четях на терасата ти. Слънцето угасна, въздухът се сгъсти и заприлича на мъгла, студът връхлетя върху напечения под на слънчевата тераса и сякаш всичко зачака да дойде тя. Аз се вцепених. Винаги така реагирам, когато осъзная, че се задава буря. Принципно така реагирам и когато усетя, че се влюбвам. Ступор. И не мога да помръдна. И не дишам.
Успях да реагирам, чак когато едрите капки закапаха по прежулените от слънцето ми колена. Едри студени капки дъжд върху слънчевата ми кожа. Скочих като опарена, опитвайки се да прибера от терасата книгата си, чашата от лимонада, шезлонга, на който четях. И всички тези неща исках да прибера наведнъж. Не се получи. Пробвах едно по едно. Шезлонгът - не успях. Оставих го. Когато чух първата гръмотевица вече прибирах щипките от простора. В момента, в който видях светлината, затворих очи и започнах да броя. Стисках в ръката си шепа щипки и броях наум, клекнала до безумния домат, който ти беше решил да отглеждаш. Щом небето се разцепи от мощния звук, аз пожелах да съм в бомбено убежище. Успях да изприпкам до вратата и влязох, лазейки по пода, стиснала щипките. В момента, в който пролазих в апартамента ти, се зачудих защо съм прибрала тези щипки от простора? Нищо нямаше да им стане навън. Замислих се за момент колко откачено се държа и си казах да се стегна. В този момент видях шезлонга, който вече беше прогизнал и меките му розови възглавници бяха станали сиви. Е, шезлонгът е достатъчно голям да се оправи сам навън. Щипките от друга страна… са малки, си казах, след като ги оставих на масата в хола.
Чинно изключих всичко в къщата, притичвайки от стая в стая. Стоейки на един крак някак си успях дори и хладилника да спра. Проклинах всички богове, че те няма. Беше ме страх. Изпотих се от страх. Навън денят бе нощ, нощта бе война, която блъскаше с всичка сила по прозорците. Бурята се бе превърнала в ураган. След като обезопасих апартамента ти, се свих на топка на пода до фотьойла. Вече плачех… Сълзите ми капеха по слънчевата ми кожа. Бе студено, шумно, страшно, а аз отново бях на пет. Бях сама, а контактите пукаха около мен. Стана ми студено и пролазих до спалнята. Не те търсих, но го видях. Омразната от мен блуза, която ти наричаш жилетка, лежеше преметната на стола. Смъкнах я от стола, сякаш я крадях от него. Светкавично я навлякох и прегърнах коленете си. Мирише на теб. В стаята не мирише на буря, миришеше на теб. Преглътнах няколко сълзи и се усмихнах.
Събуди ме ключа във входната врата. Появи си в целия си блясък. Мокър, прогизнал и с репликата „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. Усмихнах ти се сънено:
- Страх ли те беше?
- Хмм
- Не можах да се добера до тук. Навън бе адско. Какви са тия щипки на масата? Защо не бачка компа? Добре ли си?
Съблякох те от себе си, бавно. По кожата ми още имаше слънце. В този момент осъзнах, че аз никога не съм търсела своята половинка. Защото самата аз не съм наполовина. Цяла съм.
НАЗАД