Всички деца са различни. Да бъдеш баща на Васко е едно, баща на Ани - друго, баща на Мария - трето, а баща на Петър - четвърто. А пък да бъдеш баща на всичките четирима заедно - дори е парадоксална задача.
Образ завинаги
Аз знам само, че настъпва ден, в който запомняш детето си в една определена ситуация и след това по никакъв начин не можеш да промениш този образ, запечатан завинаги в мозъка ти. Ето например, спомням си, когато моят син Васко беше на четири години. Ранна пролет. Ние сме във вилата и отиваме на гарата, за да посрещнем майка му, която се връща от командировка. Той е облечен с кожухче, но без ръкавици, защото слънцето напича. В моята ръка – ръчичката на Васил - малка и нежна. Той пламенно ми разказва нещо за огромния камион, който майка му обещала да му донесе като подарък... И това е всичко! Никога през живота си не можах да променя този образ на сина ми.
Той е вече на 24 години, по-висок е от мен с цяла глава, тежи 120 килограма, носи обувки 46-ти номер и има брада. Скоро ми се обади от немския университет и ми каза, че е паднал от велосипеда и си счупил ръката. А аз си го представям като четири годишното дете, което падна от колелото и си счупи ръката. Само в чужда страна! И се втурвам да му помагам, но не както се помага на голям човек, а на четири годишно дете.
Моята помощ не му беше от голяма полза. Не можа да приеме моите съвети. Любовта ми към него бе изразена неадекватно и тромаво. Защото аз реално помагам, давам съвети и обожавам четири годишното момче. И абсолютно по никакъв начин не мога да променя тази своя психична нагласа.
Кървав завет
Знам също, че безгрижният баща, на който му е приятно да си поиграе с бебето пет минути преди вечеря, но му призлява, когато трябва да смени памперса или да му издуха нослето, не може да присъства на раждането на своя наследник. Но ако все пак таткото се осмели да присъства на това велико събитие, от този момент между детето и бащата се сключва кървав завет.
Първо, се изпълваш с неестествено уважение към детето. Гледаш как това червеникаво хленчещо създание разбутва майчините кости и разбираш, че това, което се случва е много по-важно, отколкото да спечелиш маратон в пресечена местност, по-яко, отколкото да оцелееш 12 рунда срещу Майк Тайсън, по-истинско от това да оцелееш във война, по-силно от всички мъжки рекорди, за които даже не си и мечтал.
Второ, роденото пред очите ти дете никога няма да бъде за теб само миловидното момченцето с костюмче или сладкото момиченцето с рокличка и панделки. За бащата, присъствал на раждането на детето си, то се превръща в мускули и кости, кръв и слуз, плач и смях - и ще го обича повече от всичко друго на света.
Трето, страхът от смъртта изчезва. Ако сте видели раждането на детето си, страхът от смъртта си отива по неочакван начин. Когато тя си тръгва, се оказва, че е била като хронична болка, която сме свикнали да търпим. Страхът от смъртта се отдалечава, не защото си постигал просветление, видял си стълба към небето или лицето на Бога. Този страх се заменя с един далеч по-голям страх - да не умреш не навреме, да не умреш преди да отгледаш това лилаво-червено човече, с пъпна връв до коляното, което лежи беззащитно на майчината гръд.
Като страничен ефект, всички тези преживявания правят бащата напълно толерантен към физиологичните прояви на детето. Размазаната каша по дрехите, пълният памперс, сополите и повръщаното престават да бъдат неприятен страничен ефект за родителското щастие и се превръщат в съществен елемент от вашето тайно споразумение с детето. Съгласно този неписан договор, то ще съществува съвсем реално физически, а вие ще го пазите и ще се грижите за него с цялата си душа и сърце.
Автор: Валерий Панюшкин
НАЗАД