Кърмя първородното си дете и поглеждам към дигиталния часовник на стената. Показва, че е точно 2:32 сутринта. Той е точно на 24 часа – още сме в болницата. Опитвам се да го науча как да яде, но как ли бих могла, след като аз самата го правя за първи път. И двамата сме новаци и се учим заедно. Имам го само от няколко часа, а сякаш го познавам цял живот. Стоим си двамата и евентуално ще открием пътя заедно.
Стоя във всекидневната, а той се разхожда и разпилява играчките си навсякъде. В последно време е станал по-взискателен. Постоянно иска нещо. Обичам това и едновременно не мога да го понасям. Изтощена съм и имам нужда от почивка, повече отколкото съм си мислела някога, че ще имам. Да отглеждам него, а сестра му да расте в корема ми, по едно и също време, е досадно. Вероятно никога няма да се наспя. Мечтая за деня, в който ще е по-голям и няма да има нужда от мен за всяко малко нещо.
За краткото време, в което е бил с нас ме накара да разбера, че е възможно да си крайно разочарован и раздразнен от някой, но да го обожаваш. Разбира се, няма как да му го обясня.
Навеждам се над него – обувката му е на грешния крак. По-малкият му брат е гушнат в мен, докато се опитвам да му обясня как да си връзва обувките. Ядосан е, защото не може да се справи сам, но не иска помощта ми. Вече имам бебе и две малки деца и неговият плач ми идва в повече. Поради тази причина връзвам обувките му, защото трябва да излезе – иначе ще полудея.
Имам нужда от различен въздух. Имам нужда децата ми да спрат за малко. Имам нужда да видя дървета, кофеин...и за Бога! Дано някъде намеря успокоение. Само малко – някъде където ще презаредя, за да мога да издържа на майчинството.
Става четвърти клас. Иска да занесе точно определени кексчета в училище за рождения си ден, а аз стоя до доста късно, за да ги направя. Вече сме на етап, в който мога да сложа децата си по леглата и те да останат цяла нощ там, без да ме будят през нощта. Не съм толкова изцедена, както когато бяха малки и имам енергията да правя кексчета цяла нощ. На следващия ден той се събужда и е безумно щастлив заради сладките, но ме моли аз да ги занеса в класната стая, защото се срамува. Нося ги, защото осъзнавам, че това ще бъде последната година, в която ще има желание да занесе нещо в училище за рождения си ден.
Вече е на 11. Кара старото си колело. Започна да помага на дядо си през лятото, за да може да си събере пари за ново - планинско. Спестява. И най-накрая през септември имаше достатъчно. Беше изключително горд когато си го купи. Говореше си с продавача за колелата и тогава видях проблясъците на юноша. Джентълмен. Като някой, който знае за какво говори в подробности. Поради някаква причина от този ден гледах на него по различен начин.
Сега е 14. Приготвя се за първият си танц – за завършването на прогимназия. Попитах го, дали иска да вземем букет цветя. Той ми обясни, че е тъпо и, че никой вече не го прави. Доверих му се и се появихме без цветя. Оставям ги с приятеля му на тротоара, а те ме молят да ги оставя, докато чакат дамите си. Спирам малко по-надолу по пътя и ги наблюдавам...
Как стигнахме до тук? Къде отиде онова малко момче? Един ден учим синовете си как да си връзват обувките, а на следващия вече са с момичета. Гледах как се учи от нас, но не осъзнавах, че аз също се уча от него.
В един странен момент просто виждаме зрелостта в децата си, докато правим нещо съвсем простичко – оправяме косата им или им правим сандвич. Те знаят, че ги гледаме, но нямат представа, че мислим за онзи първи път, в който сме ги държали в ръцете си. Те не знаят, че понякога сме изпитвали вина за всички онези пъти, когато не сме били до тях. Нямат действителна представа колко много ги обичаме.
Те не знаят, че тогава ги виждаме като новородени, прохождащи, малки деца, юноши...а после мъже и жени. И всичко това в един, единствен момент.
И нямат идея, че тогава дъхът ни спира...
НАЗАД