Със сигурност сте чували някоя от приятелките ти, която има куче, да го нарича „бебе”, „детето ми” или да се титулува като негова „майка”. Но някои майки смятат този навик за изключително дразнещ и дори обиден към всички майки на истински деца. Една от тях е Елизабет Броудбент в следващите редове ще прочетете нейната молба към всички „майки” на кученца.
„Имам куче. Две, ако трябва да бъдем точни. Взехме двете кученца, преди да имаме деца и ги обожавахме. Целувахме ги. Прегръщахме ги. Купувахме им твърде много играчки, глезехме ги с безброй лакомства. Давахме им смешни галени имена и им позволявахме да спят в леглото ни.
Но никога не сме наричали обичните ни кученца наши „бебета” или „деца”, защото последния път, когато проверих, кучетата не бяха хора.
Кучето ти не е твое дете, затова спри да го наричаш така. Сега имам три деца и знам със сигурност – децата и кучетата не са едно и също.
Спомни си момента, когато си взе кученце. Вероятно си го осиновила от местния приют, прибрала си го от улицата или си го купила от развъдник. Но като цяло си посочила едно куче и си казала „Ето това.”
От друга страна, повечето майки са преминали през 9-месечна инвазия на телата им, последвана от най-силното и напрегнато физическо преживяване. И тогава са дали бебето в ръцете им. В този момент агония и радост се смесват, докато ангелска песен звучи в ушите им.
При осиновяването една майка също преминава през много – купища документи, проверки, срещи, докато краката ѝ не омекнат и ръцете ѝ не се разтреперят при щастието да прегърне детето си за първи път.
Да си вземеш куче не може да се мери с това преживяване.
Да, и малките кученца, и новородените се будят посред нощ. Неприятно е да ставаш да пуснеш кучето, но още по-неприятно е да ставаш да нахраниш едно плачещо дете.
А когато нахраниш малката причина за безкрайна радост в живота ти, трябва да я приспиш отново. Кученцето не вдига „купон” до 5 сутринта, когато отново е време за хранене.
Когато очакваш дете, започваш да обезопасяваш дома си, за да не се нарани. При кучето трябва да махнеш всички предмети, които може да сдъвче, изнасяш всички отровни растения и му купуваш достатъчно играчки, които да дъвче с радост.
Когато обезопасявах къщата за детето ми, трябваше да се уверя, че малките му ръчички не могат да достигнат някой препарат за почистване, трябваше да се отърва от всички потенциално опасни предмети (чао-чао, римски щори) и да сложа ключалки на всички шкафове (които са страшно нервиращи).
Ако се бях провалила, нямаше да имам наръфано имущество, а едно починало дете.
Залозите при детето бяха доста по-големи.
Не че притежаването на куче няма своите изисквания. Трябва да го храниш и да се грижиш за него. Да имаш домашен любимец е сериозна отговорност, която трябва да се поема само от хора, които ще се грижат за животното до края на естествения му живот.
Ти си завързана за кучето си... освен когато не си. Преди със съпруга ми да имаме деца, пътувахме през цялото време – оставяхме кучетата на специален хотел и се качвахме на самолета без угрижения.
Но не мога просто така да оставя децата си. Разбира се, един ден ще мога да ги оставям при роднини за няколко вечери. Но не е толкова просто, както при кучетата ми.
Можеш спокойно да игнорираш кучето си. Да, кучето живее в къщата ти и ти го обичаш. Но вниманието ти не е фокусирано върху него през цялото време.
Пет минути невнимание от моя страна и детето ми ще пропие белина или ще се къпе в тоалетната.
Ако децата ми са будни, трябва постоянно да знам какво правят, къде го правят и с кого. Не е нужно да ги преследвам от стая в стая, но не вреди.
И с риск да звуча като досадна майка: децата умеят невероятни неща, които кучетата никога не могат да достигнат. Разбира се, можеш да научиш Рони да носи пръчка, но това е нищо сравнено с гордостта, която изпитваш, когато детето ти се научи да чете.
И двете ти дават лигави целувки, но само едни устни изричат „Обичам те, мамо."
А може ли кучето ти да ти рисува сладки картинки със сърчица?
Освен това безбройните неща, които правя с детето си всеки ден, не спират до тук. Кучето ми ме гледа как приготвям обяд, как чета приказки и как бърша сополите на децата си.
Докато кучето ми си върши работата отвън, детето ми има нужда от постоянно сменяне на памперси.
Кучетата не изпадат в нервна криза, когато любимата им фигурка от „Междузвездни войни” се счупи, освен това кучетата ме хапят далеч по-малко. Те не ми измислят смешни отвратителни прякори, това е една от причините да ги обичам. Сигурно ще кажете, че звуча като самодоволна майка.
Може би не искаш да имаш деца въобще, но това не променя нещата.
Казвай, че обичаш кучето си. Казвай, че то прави живота ти по-добър. Казвай, че няма друго куче като твоето. Защитавай пламенно кучетата в спора „кучета срещу котки”.
Но не наричай кучето си бебе. Защото дори не е ,близо до това да имаш деца. И е обидно към всички истински майки."
НАЗАД