Има жени, които са създадени за поезия. Има и такива, от които и поетите онемяват. Има жени, които се молиш да срещнеш. Има и такива, заради които свещеник би строшил стъклопис в църква. Има такива, до които искаш да легнеш. Има и такива, до които искаш да бъдеш погребан. Колко жени са минали през живота ти и колко са останали? А коя си спомняш скришно? Тази, която остана въпреки всичко, или онази, която си тръгна въпреки всичко?
Срещам все повече мъже, отворили "Жени"-те на Буковски като наръчник за своите жени. Ето какво – четете грешната книга. Единствената книга, която трябва да прочетете от корица до корица, да усетите аромата на всяка страница, да размажете мастилото, защото дланите ви се потят от вълнение – това е жена ви. Тя е история, писана с години, която вие имате честта да довършите. Или да сте просто откъс.
Има жени като отворени книги.
Има и такива, за които не ти стига цял един живот да ги прочетеш, а този живот искаш да прекараш заключен в библиотеката. Защото извивките ѝ са тъмни ъгли на криминални квартали, където се губиш и биваш пребит и ограбен. Устните ѝ са захарен памук, а косите ѝ въжетата, по които да се покатериш до върха или с които да се обесиш. Очите й са сатурнови дупки, в които се губиш целогодишно. А това, че е чуплива, не я прави безопасна. Та кой не се е порязвал поне веднъж, докато събира парчетата строшено стъкло, точно след като някой е извикал "Внимавай".
Има и жени, които няма значение как се казват. Тях ги подминаваш като крайпътно бистро. Никога няма да седнеш там планирано. Престоят ти не е никак специален. Там влизаш между другото. Жаден, гладен, изморен и набързо. Има жени, които са като предговора. Знаеш, че все са там, но винаги ги прескачаш. В тях не виждаш смисъл. Има хиляди жени на улицата, които подминаваш всеки ден. Замислял ли си се с колко хиляди вселени се размина и днес? Знаеш ли кое е общото между жените, причина за всички изпушени на 3 дръпки цигари, водките на екс, пролятата кръв и всички изписани редове, посветени на тях, и тези, за които никой не пише, никой не говори, никой не се бие? Те са едни и същи.
Докато някоя някъде вдига мълчаливо чиниите от вечерята, за която ти не се прибра, друг някога някъде обръща масата от яд заради нея. Тази, на която не звънна, ще говори с часове с някого, който знае номера ѝ наизуст. На жената, която ти даде живот, и често виждаш все в кухнята, угрижена и миришеща на пържен лук, някой е писал писма и още пази снимката ѝ. Жената, на която ти ще дадеш живот, някой ще излъже и разплаче, а друг ще тича след влака ѝ в опит да открадне още няколко секунди с нея. Да, ние обикновено сме всичко това. Едни виждат едно, други виждат друго. Можеш да избереш да стоиш на първия ред и да гледаш с притаен дъх или да се изнижеш в антракта. В едно обаче бъди сигурен – завесата никога не се вдига за едно и също представление.
Да, вие, мъжете, сте целият ни свят. Но ние сме оста, около която той се върти.
Автор: И. Иванова
НАЗАД