Болка. Умора. Самота. Страх. Изтощение. Отчаяние. Тъга.
Не се чувстваш добре. Започваш да се съмняваш във всеки аспект от живота си. Мислиш, че не си обичана. Мислиш, че нямаш никого до себе си. Започваш непрестанно да мислиш за дъното, което смяташ, че си достигнала и че оттам няма връщане. Никой не може да чуе плача и виковете ти. И дори да те чуе няма да има никакъв смисъл.
Вярваш, че това ще бъде животът ти, изпълнен с ужасната, страховита и безпощадна болка, която изпитваш непрестанно. Но по някакъв странен начин свикваш с нея, свикваш с непрестанното усещане за празнота, свикваш с чувството, че си сама. Спомняш си моментите, в които слънцето блестеше силно и на твоята улица и се сещаш как лъчите му те караха да се усмихваш. Сега вече не изпитваш нищо. Дори лека радост. Това е нормално и така ще бъде отсега нататък.
Опитваш се да си помислиш кога е бил последният път, в който си изпитвала щастие. Кога за последно си чувала звука на собствения си смях и кога изпита щастие от това да излезеш с приятели. Но в момента, в който такъв спомен изплува в съзнанието ти, сякаш мозъкът ти го изтрива. Имаш чувството, че този тъмен облак, който е надвиснал над теб няма да си тръгне. Той се наслаждава на тъгата, която изпитваш, храни се от болката ти и няма начин да спечелиш битката срещу него.
Приятелите ти се обаждат, за да те питат дали си добре, но не знаеш как да отговориш. Чувстваш, че са твърде далеч, за да ти помогнат. Те ти носят храна и вода, правят ти компания. Нещата, от които преди си се нуждаела толкова много, сега вече нямат значение. Всъщност, дори не изглеждат толкова необходими. Всичките ти желания и нужди са замъглени и нищо не е ясно. Ти просто лежиш там. Будна. Не можеш да заспиш.
Депресията иска да страдаш. Иска да мислиш, че няма надежда, няма светлина, няма нищо. Че животът е само една голяма черна дупка. След известно време страданието става част от теб. Свикваш да плачеш всяка вечер и всяка сутрин. Свикваш да не спиш и да не ядеш. Нямаш енергия за нищо, не можеш да се усмихваш, да говориш, да се смееш. Някога си виждала ярки цветове, но сега всичко около теб е сиво. Няма радост, няма щастие.
Хората ти казват „Усмихни се!“. Повярвайте ми, бих искала повече от всичко просто „да се усмихна“ или да „бъда щастлива“ отново. Заради масовото неразбиране започваш да избягваш хората, дори семейството си. На улицата виждаш непознати двойки, държащи се за ръце, семейства с малки деца, групи приятели. Не искаш да ги срещаш, не искаш да виждаш щастливи хора около себе си при положение, че това е единственото нещо, което не можеш да бъдеш.
Чувстваш се виновна и те е срам да помолиш за помощ. Никой няма да ти помогне така или иначе. За хората депресията е просто глупава дума. Така че потискаш емоциите си, не мислиш за помощ и всеки ден живееш също толкова нещастно, колкото и предишния. Но депресията не е просто „глупава дума“. Това не е нещо, от което да се срамуваш. Тя те лъже и ти казва фалшиви истини. Но депресията е могъща! Тя е непредсказуема и безумно реална.
Стигмата зад депресията пази в тъмнина много проблеми и затруднения. Не е лесно да се говори за това, а е много трудно да се разбере. В една наистина интересна статия на Мат Хейг се обяснява, че самоубийството е водещата причина за смъртност при мъжете под 50 години. С тази толкова простичка статистика става ясно, че за този сериозен проблем не се говори достатъчно и не се отделя нужното внимание. Депресията е убиец, а това не е правилно. Не трябва да ѝ позволяваме да отнема човешки животи.
Но има живот след депресията! Може сега да не изглежда така, но един ден ще започнеш да живееш отново. Имай търпение, воля и сила!
„Понякога е добре, ако единственото, което направиш днес, е да дишаш.“
НАЗАД