Джейми има две биологични и две осиновени деца, освен това в момента е приемен родител на още две деца. Тя се е посветила на грижата за изоставените деца и това е нейният трогателен разказ:
„Всеизвестна съм с това, че не си вдигам телефона, попитайте майка ми или някоя моя приятелка и те ще го потвърдят. Но когато видя, че на екрана се изписва номерът на Центъра по приемна грижа, вдигам моментално. Такова обаждане означава, че някой се нуждае от помощ, означава, че има дете в нужда. Така че, дори да не мога да подслоня детето, дори когато съм някъде на почивка, дори когато имаме семейна вечеря в някой ресторант, аз вдигам.
Така се случи и вчера... тъкмо вечеряхме, когато познатият номер се изписа на екрана ми. 6-годишно момиченце имаше нужда от дом. Имах причини да кажа „не“ и това беше „лесен“ отказ. Бяхме пренатоварени, нямахме място за 6-годишно дете и освен това бяхме извън града през следващата една седмица. „Съжалявам, не мога да я взема, но ще разпитам мои приятели.“
Свързах се с няколко други майки, които също са приемни родители, и веднага получих отговор: „Знаеш, че става дума за Лилиана, нали?“
Лилиана беше малкото момиченце, което бяхме подслонили преди почти три години.
Тя беше момиченцето, което обичаше „Замръзналото кралство“ и което посрещнахме с торба, пълна с играчки с образа на Елза. Тя беше момиченцето, което ми разказа как таткото ѝ решел косата, преди да се „разболее“ (ефимизъм на работещите в Центъра за човек, който е в затвора). Тя беше момиченцето, което трепереше от страх преди лягане, докато не я вземех в прегръдките си, за да я успокоя: „Никой няма да те нарани в този дом. Никой и никога.“
Тя имаше нужда от осиновители и ние бяхме готови да бъдем такива, но ни я взеха.
Напусна дома ни, за да живее с братчето си. Неговото приемно семейство беше съгласно да осинови и двете деца. Щастлив край за всяко приемно дете.
Чудех защо Бог ни беше срещнал, защо ни накара да се молим тя да остане в дома ни и после ни я отне. Но си казвах, че не бива да съм егоистка, вместо това трябва да съм щастлива, че е с брат си, да се радвам, че ще има семейство. През последните няколко години понякога се сещах за нея с усмивка. Момиченцето, което можеше да е част от нашето семейство.
Затова, когато вчера прочетох името на Лилиана, стомахът ми се преобърна.
Думите на служителите в Центъра и тези на другите приемни майки изградиха един трагичен образ. Седем приемни дома. Опозиционно поведение. Разстройства на привързаността. Склонност към лъжи. Агресия. Насилие. Неспособност да се впише, в което и да е семейство. И нейното изискване – "Искам майка с руса коса".
Оставих телефона и изхвърлих мисълта за нея от ума си. На почивка сме. Нищо не мога да направя. Имам свое семейство и съм на вечеря. Но когато се върнахме в колата, сред тишината, мисълта за Лилиана отново насели ума ми. И когато съпругът ми ме хвана за ръка и попита: „За Лилиана ли се тревожиш?“, нещо в мен се скъса. Хванах ръката му и заплаках, стиснах я дори по-силно и заридах още повече.
В отчаянието ми си представих най-лошия възможен сценарий. Ако това малко 6-годишно момиченце наистина е обявено за неподходящо за приемен дом и никое семейство не се застъпи за нея, тя ще бъде обречена да живее в сиропиталище – без майка и баща.
Защо това момиченце е принудено да стои в офиса на Центъра и да слуша телефоните разговори, да чува отказите един след друг? Можеше в момента да е в колата ни, на почивка със семейството ѝ. Днес можеше да се радва на увеселителни влакчета, на пясъчни замъци и на купища бонбони. Можеше да ѝ четат приказки в скута на мама, можеше да пие сокче на слънце, можеше да има еднаква рокличка с тези на сестрите си.
Защо моите деца се радват на почивката, а тя е обявена за негодна? Не е честно.
Аз съм приемен родител, защото обичам нуждаещите се деца, но постепенно бях забравила колко жесток е светът на приемната грижа и колко трудни бяха отказите в началото. Вчера си го припомних.“
НАЗАД