Прекарваш години, опитвайки се да ги вдигнеш от земята. Тичаш с тях, докато всички останете без дъх. Те се разбиват... удрят се в покрива. Ти ги закърпваш, утешаваш и ги уверяваш, че някой ден ще летят...
Накрая, те политат...
Нуждаят се от по-дълга връв и ти продължаваш да им я отпускаш. Докато те я дърпат, ти с всяко развиване усещаш и тъга, заедно с радостта...
Хвърчилото все повече се отдалечава...
И ти знаеш, че не след дълго това прекрасно създание ще среже спасителното въже, което ви свързва и ще литне, както е редно... Свободно и само.
И докато се усетиш, те вече ще са отлетели... Едва тогава ще знаеш, че твоята работа е свършена!
НАЗАД