Няма дете, което да е било по-готово да тръгне на детска градина от най-малката ми дъщеря. Това бе най-голямата тайна, която тя нямаше търпение да разкрие. И щом я разбра, веднага беше обсебена от мисълта, че иска да порасне... ГОЛЯМА.
Не плаках, когато я гледах, хванала с малката си ръчкичка брат, с когото крачеха към автобуса. Не плаках и когато малкото ѝ личице се беше лепнало за задния прозорец и ми се усмихваше. Не плаках и когато със съпруга ми се прибрахме в празната къща. Гледахме се неразбиращо и в очите и на двама ни се четеше въпроса: „Ами сега какво?“. Не бяхме оставали сами от години...
Животът в този ден просто стана различен. Не осъзнавах каква връзка сме имали до този момент. Но осъзнах, че когато се случват големите моменти в живота на децата ни... времето просто спира, а емоциите стават двойно по-големи. Ще запомня този ден, в който стоях сама в къщата и осъзнах, че оттук нататък ще е така.
Можех да планувам ежденевието си както пожелая. Да успея да свърша всичката работа, която имах, да приготвя вечеря... можех дори да допиша книгата си!
Тогава обаче, виждах разхвърляните ѝ играчки из цялата стая и това не предивзвиква раздразнение у мен. Напротив! Стана ми тъжно, защото вече не беше малкото ми момиченце.
Обядвах сама и никой не се оплакваше в каква форма съм нарязала ябълките. Просто се чудех какво ли прави сега, уплашена ли е или пък щастлива, самотна ли е, има ли някакви приятели, похапва ли и тя за обяд?
Точно тогава някакво гласче се прокрадна в главата ми: „Твоята важна част от работата е свършена“. И това наистина бе така! Всички онези клипове и снимки, които направих на децата си, докато бяха малки, бяха именно с тази цел. Знаех, че ще дойде моментът, в който няма да са все така мънички, но не знаех, че това ще се случи толкова скоро.
Най-трудната част от майчинството не са пелените, недоспиването и грижите, а това да пуснеш децата си, когато вече са достатъчно големи!
Спомням си онзи следобед, когато тя слезе от автобуса - изглеждаше изключително горда със себе си. Защото вече знаеше тайната. Но там имаше и нещо друго, което ме трогна. Там имаше и „Мамо, липсваше ми!" Втурна се към мен и то сякаш не ме беше виждала седмици наред. Изглеждаше ми толкова мъничка, но и голяма в същото време... Исках времето да спре точно в този момент!
И да... поплаках, защото осъзнах, че аз имах повече нужда от нея, отколкото тя от мен!
НАЗАД