Директно от Пощенска кутия за приказки: Пази пламъчето, което гори

„Пази пламъчето, което гори тук” -  каза дядо ми и постави пръст на гърдите ми – „то гори вътре и ти не трябва да му позволяваш да угасне.”

„Вътре ли? „ – попитах го и се чудих как така вътре гори нещо. – „няма ли да изгоря?”

Дядо не ми отговори, просто се засмя и разроши косата ми. Още същата вечер проверих дали любимото ми плюшено мече имаше вътрешно горене. Взех ножицата и го разпорих. Намерих само пух. Майка ми изпадна в паника. Завайка се и шиейки мечето повтаряше, че така тръгвали серийните убийци. Татко само ѝ се смееше, четейки вестника си и казва:

„Остави детето да се развива, току виж може хирург да излезе от него, виж как хубаво го е накълцал.”

Следващата цел беше кучето на съседа Иван – проскубана болонка – но плановете ми бяха осуетени от съседът Иван, който ми „загря” два зад врата и ми каза, че ако пак му приближа неговата Фифи, ще ме обърне с хастара навън, та да разгледам по- обстойно за въпросния пламък

Въпреки това, думите на дядо не ми даваха мира. Какво е това пламъче? Къде се намира? Как така гори вътре? Заставах гол пред огледалото и оглеждах мършавите си гърди. Кожа, като кожа. Ако наистина имаше пламъче там, мислех си, от къде излизаше пушека? Отидох и попитах баща ми, който гледаше мач.

„Слушай, сине” – започна той. – „знам го аз този пламък, за който дядо ти говори. Искаш ли да ти кажа как го поддържам аз?”

Кимнах.

„Пийни” – каза ми той и ми подаде чаша с жълтеникава течност.

Отпих и моментално цялото ми тяло започна да гори отвътре. Заохках, заахках, разплаках се. Майка ми дойде, удари ми два шамара, после погна баща ми, който не спираше да се смее, повтаряйки, че така се ставало мъж.

Спрях да дискутирам с мама и татко въпроса с огъня. Въпреки това се чудех. Нямах търпение да отида при дядо и да го питам. Сигурен бях, че щеше да ми разкаже повече за пламъка – за това вътрешно горене. Дали беше, като двигател? Татко налива ракия в него и за това е вечно червен и весел. Тогава мама с какво поливаше нейния? Тя не пиеше. Единственото, което обичаше да прави, бе да плаче, гледайки сериали по телевизията. Сигурно нейният пламък се храни със зле написани общочовешки драми.

Бях твърдо решил да питам дядо. Броях дните до следващата ваканция. Но не успях да го видя. Дядо почина. Когато татко ми каза ме заболя. Точно там където беше огънчето – вътрешното ми горене. Започнах да плача. Плаках за дядо, за татко, защото и той плачеше. Плаках и от страх, да не изгасне огънчето ми, защото последното нещо,  което дядо ми беше казал бе да не го губя. Плаках дни и нощи. Всяка сутрин се събуждах и веднага отивах пред огледалото, оглеждах мършавите си гърди и се опитвах да разбера, дали огънчето гори. Татко ми обясни (вече не плачеше, но поливаше своят огън още по- обилно), че щом плача, значи на пламъчето му няма нищо.

Олекна ми. Вече не се притеснявах толкова, въпреки, че продължавах да умувам върху технологията на това пламъче. Кога точно се запалваше? Когато човек се роди? Когато стане мъж? Не, аз все още не бях мъж, бях момче и все пак имах огънче.

Попитах приятелите ми, те ми се изсмяха, казаха, че няма такова нещо и че дядо е бил луд – изперкал старчок. Сбихме се. Набиха ме. Прибрах се натъртен с разкървавена уста, нос и ожулени колена и длани. Майка ми изпадна в паника. Ще гангренясат ожулените места, ще получа отравяне на кръвта. Ами лице ми? Щяло да се загрози, носа ми щял да стане, като на боксьор. Татко през смях ѝ каза, че повече на къде нямало и да не го била мислила, тя го цапардоса с дървената лъжица и се зае да ме чисти и бинтова. Докато заприличвах на мумия, татко ми каза през смях „Спокойно Прометей, не ги слушай тия шмекери. Ние с теб си знаем, че пламъчето гори. Не им се давай, ясно? Стига толкова огън, ами сядай да гледаме мача, оня дървар Гонзо дано вкара, че мамицата му...”

Аз се кисках. Бях щастлив. Ожулен, бинтован, по- малко красив от преди, но щастлив. Дърварят Гонзо вкара, татко и аз викахме от радост, после аз си легнах а той отиде на „Важна бизнес конференция” в кръчмата на Бай Кольо. Късно вечерта се прибра залитайки. Пееше си докато се опитваше да налучка бравата, ключът все не влизаше и не влизаше- поради което песента му се прекъсваше за моменти от сочни псувни относно майките и лелите на всички брави по света. Най- после отключи, изсипа се на прага и пеейки, вече по- тихичко, ме погледна. Аз стоях и го слушах. „Вземи огин, запали ме, направи ме пепел, че не мога мило либе без тебе”. Пееше той.

Завих баща ми с килима и го оставих да хърка на половината влязъл в апартамента.

Времето минаваше. Класовете скачаха с по една цифра на горе, сантиметрите ми също. Чертаейки нова линия на касата на вратата, татко повтаряше, че скоро ще му трябва нова врата.

Неусетно почти бях станал мъж. Почти. Бях на тринадесет. Вече осъзнавах, какво искаше да каже дядо. Харесваше ми, че го разбирам. Харесваше ми идеята за вътрешното горене, въпреки че бях „голям”. Тогава я срещнах. Беше от съседният квартал. Малко по- висока от мен, с дълга руса коса и най-сините очи, които бях виждал някога. Първият път в който я зърнах, пламъчето ми се размърда. Почна да ми пари. Какъв ти пламък – цял огън си беше. Усмихнах се и благодарих на дядо, че ми беше обяснил на време, какво е това. Мислех само за нея. Не се хранех, не спях, не излизах, само тя. Горях, изгарях. Огън ли бе да го опишеш? Пожар!

Мама разбира се, се поболя повече от мен. „Болно ни е детето!” – повтаряше на татко – „има му нещо, гине! Ще умре! Знам го аз. Сънувах го. Бях в гора, видях бял елен, който пристъпваше река. Знаеш водата символизира...А и четох в компютъра” – тъкмо си бяхме купили първият компютър - „там пише, че или е рак, или тумор или чума. Това са симптомите!”

Татко само се смееше. „Не е рак, по-зле е. Влюбен е ахмака!” Тогава мама се разрида още по- силно. „Защо боже, защо на мен. Рак да беше, поне има някакъв шанс за оздравяване...”

Един ден проследих русокосото момиче. Вървях след нея и се канех да я заговоря. Щях да ѝ кажа, че я харесвам, че е много красива, че искам да подържа ръката ѝ.

Тъкмо събрах смелост и я видях как хваща друго момче за ръката и го целува по бузата.

Прибрах се. Татко гледаше мач. Вече не псуваше онзи дървар Гонзо, сега беше някой си Йовов. Щом ме видя заряза мача и ме привика.

„Трепна ли пламъчето?” попита, „трепна отвърнах” и се разплаках. Не бях плакал толкова от, както дядо почина – от както неговото пламъче изгасна. Ревях, тресях се и размазвах сополи по синята тениска на татко, която му бе подарък лично от „дърварят” Гонзо.

Мама влезе и попита какво става а татко, който също беше започнал да плаче тихо каза: „не виждаш ли, че падат нашите. Вашата мамица, ще разплаквате така детето”. Дълго стояхме така двамата прегърнати, ревящи. Мачът свърши, както и първата ми любов. Победителите бяха съответно Левски и другото момче. Въпреки, че през следващите години първото щеше да се случва значително по- рядко.

Така продължи животът ми. Татко спря да чертае по касата. Спря и да е татко. Вече е баща ми. Заедно поливаме огънчето, поддържаме вътрешното горене. Той с ракия – аз с уиски. Мама, която е вече майка ми, вдигна ръце от нас. То било ясно, че крушата не падала по-далеч от дървото.

Въпреки, че не съм малък, още помня думите на дядо ми. „Пази пламъчето, което гори.” Опитвам се дядо, опитвам се, но е трудно. Има дни в които съм сигурен, че всеки момент ще изгасне, че ще чуя едно „псшшшшт” и край. Вечната тъмнина ще се разтлее из гърдите ми, които впрочем, вече са достатъчно космати.

В тези моменти  те виждам теб. Ти, разбира се, всеки път си различна. Веднъж руса, друг път, чернокоса – трети червенокоса. Занимаваш се с много и различни неща. Но те обиквам еднакво силно. Огънят ми започва да гори за и с теб. Поне за кратко. Накрая пак оставам само аз и пак си мисля. „Този път ще стане. Ще изгасне завинаги”. Отново плача, за дето Левски пада и за дето ти отиваш при друг. Този път баща ми го няма. Неговият пламък също угасна. Този на мама все още се държи, но знам, че и той няма да изкара много.

Това е животът, това е вътрешното горене. Въпреки всичкото „гориво” нужно е съвсем малко за да спре, както и за да се разгори.

„Пази пламъчето, което гори.” Опитвам се дядо. Опитвам се.

„Пази пламъчето, което гори.” Опитвам се татко. Ето, Левски пак бие, значи пламъкът гори!

„Пази пламъчето, което гори.” Опитвам се мамо. Здрав съм, имам работа. Влюбвам се редовно – плача от това влюбване редовно. Всичко е по план! Пламъкът гори.

„Пази пламъчето, което гори.” Казвам на малкият ми „аз” не изпускай момента, когато пламъкът е силен, тогава е времето в което може да си играеш с него. След това става по- сложно и опасно. Но това е животът. Това е и вътрешното горене – пламъчето.

Пламъкът гори!

Йордан Лозанов е една от младите надежди на българската литература. Неговият разказ "Пази пламъчето, което гори", който бе представен в рамките на последното издание на "Пощенска кутия за приказки", спечели специалната награда на Vsichkioferti.bg. Тъй като текстът му много ни допадна, решихме да го споделим с вас. 

Йордан е роден 1990 г., в София. Първата му публикация е в списание "Безусловно", а през 2013 г. излиза дебютната му книга - новелата "Полетът на пеперудата".
Негови разкази са включени в двата сборника на "Пощенска кутия за приказки". "Революция на обречените" е втората му книга - сборник с разкази, който излиза през 2014 г.

НАЗАД