Почти ти писах днес.
Почти те питах как се справяш или какво си правил в събота вечер. Почти ти казах как чух онази песен по радиото и как ме накара да мисля за теб и се чудех дали и ти си я чул. Почти написах съобщение, в което казвам колко много ми липсваш, дигитализирана изповед с носталгия и копнеж, сякаш някоя от моите думи би променила нещо.
Но не го направих.
Вместо това затворих телефона, хвърлих го на леглото и си тръгнах.
Какво правиш с някого, с когото споделяш толкова много история, но без бъдеще? Какво правиш, когато нещата свършат с думи, останали неизказани и с чувства, останали непроменени?
Мисля, че правилният отговор е нищо, но никога не съм била добра в допускането на неща. Никога не съм била много добра в това да забравяш.
Не съм сигурна кога нещата станаха толкова лоши между нас. Времевата линия е назъбена и е трудно да проследиш траекторията на нашия срив.
Но е нещо подобно:
Късен летен огън на открито. Рождени дни. Коледи. Нови години. Ден на Свети Патрик. Канада. Невърнати съобщения. Нови апартаменти. Седяхме един срещу друг на леглото ти, когато ти казах какво чувствам, а ти ме пусна нежно. Танцувахме заедно, напускайки бара. Скарахме се. Разделихме се за известно време. Надявайки се, че ще бъдем добре. Приемайки, че може да не сме. Толкова много има за казване и не е сигурно кога или откъде да започнем.
Забавно е как нещата могат да се променят толкова бързо, сякаш годините никога не са минавали и обещанията да бъдем заедно вече не означават нищо. Тъй като каза, че няма да отидеш никъде и въпреки че все още ти вярвам, не се притеснявам за теб.
А за себе си. Не мисля, че мога да остана.
Толкова много се случи.
Което ме води до днес - един ден, когато почти ти писах, но бързо си спомних, че вече нямам причина да го правя.
Не мисля, че има какво повече да се каже.
НАЗАД