До майката, която се чувства НЕВИДИМА: Виждам те и знам колко ти е трудно!

Името ми е мама, но понякога го забравям... Забравям, че съм човек, извън майчинството. Денят ми започва и завършва с безкрайното "мамо", а мислите ми са погълнати от това, което следва. Кой има нужда от мен, какво трябва да направя след това, дали не трябва да платя сметките, или пък да нахраня детето. Често съм истински раздраснителна, но тогава трябва да сменя пелените или да преоблека някого, да кърмя... Да ги обичам!

Здравей, името ми е Мама!

Не закъснявай за това, не закъснявай за онова. Накърми бебето. Подръж детето. Целуни коленцата. Качи се обратно в колата. Спокойно, и това ще мине. Време е за кратка дрямка. Вземи още закуски за децата. Смени дрехите. Почисти повърнатото. Няма ли край?

И аз, също като теб, не съм разговаряла с друг възрастен лице в лице освен със съпруга ми. Дори не съм сигурна дали искам, но чувствам, че трябва. Отивам до магазина и се чувствам като призрак, минаващ през продуктите, напълно невидима и нечута. Обикалям наоколо изгубена и понякога тайно се надявам някой да ме попита дали имам нужда от помощ, само за да мога да си поговоря с него...

Да, приятелките ми все още се обаждат, повечето от още нямат деца. Опитвам се да бъда познатата аз, тази, която има име, тази, която познават от години. Но някой ме подърпва винаги и ме отвежда при играчките, или при шишето си с вода, а аз започвам да крещя, докато се опитвам да чуя какво ми говорят в слушалката. Помня ги. Умолявам ги да продължат да ме молят да излезем дори и да знам, че няма да мога да дойда.

Когато имам малко време за себе си взимам бебето, защото има нужда от мен. Преди три години бях бременна. Тялото ми не е същото. Не съм подстригвала или боядисвала косата си повече от година и съвсем наскоро си купих чифт дънки (изминаха 4 годинин от последния) и съм напълно изтощена. Първо децата, не забравяй!

Депресията винаги се спотайва и ме чака да се изгубя. За да забравя коя съм напълно... В капан съм на рутината да бъда майка. Няма къде да се скрия, да се отпусна, да творя, да се освободя. Да бъдеш майка е най-вълшебната, но и най-неблагодарна работа. Aз съм невидима и никой не ме чува. Не ми се плаща. Не ме потупват по рамото. Нямам право да напускам работа или да излизам. Не мога да карам до и от работа сама. От почти 4 години спя и се събуждам на работното си място, където сякаш няма изход. Партньорът ми се прибира вкъщи и има истории, които да сподели с мен. Колеги. Хора. Повтарям една и съща история всеки ден. Колко бяха сладки децата, какъв филм гледахме, нещо сладко, което едно от децата ни каза, какво хапвахме за обяд, с кой се чух по телефона...

Четене на книжки. Разходки. Време за баня. Целуване на коленцата. Слагане на пижамата. "Лека нощ, обичам те, съкровище!" Толкова ли много искам? "Добро утро, скъпа. Готова ли си да закусваме?" Вземи детето. Не изтерясвай, и това ще мине! Смени дрехите й. Не се карай на децата отново! Надолу по стълбите, нагоре по стълбите... Време за обяд. Измий чиниите...

Свободното ми време е забързано. Втурвам се да се изкъпя, бързам да свърша толкова много задачи, бързам да ям. Винаги бързам да се върна, за да се погрижа за всички останали.

А аз? С годините просто се губиш. Да бъдеш майка е трудно. Самотно е. Изтощително е. Но ето какво... виждам те. Всички те виждаме. Виждам уморените ти очи. Виждам разрошената ти коса, виждам петната по блузата ти. Погледът, който имаш, когато детето ти се е отпуснало и ти се иска да се стегне само за секунда, за да излезете навреме. Знам, че искаш да говориш и ще го направя вместо теб. Защото знам! Знам колко самотно може да бъде. Искам да знам за деня ти, за обяда, който изяде от чинията на децата си и за филма, който гледа отново и отново. Искам да видя сто снимки на малките лица, които карат светът ти да се върти, защото се интересувам. Наистина ме е грижа за теб!

Искам да знаеш, че хората те виждат. Това, че когато си лягаш изтощена, защото си работила усилено цял ден и трябва да станеш след 2 часа, не остава незабелязано. Знам, че вършиш невероятна работа. Знам какво е да се чувстваш невидима. Нашите деца ни виждат. Те обичат целувките, разходките, посредствените вечери и същата приказка за лека нощ. Нашите приятели ни виждат. Нашето семейство и партьори ни виждат. Те знаят, че сме смазани, дори и да не го казват на глас. Но понякога имаме нужда да го чуем.

А сега, мила моя, вземи си дълъг душ, купи си нови дрехи, поглези се с нещо специално, яж сама, намери своето щастливо кътче. Обади се на приятелите си, припомни си коя си била. Да си майка е толкова трудно. ТОЛКОВА ТРУДНО! Не се давай на емоциите си, защото и това ще мине. И ще ти липсва. Много! Адски много! Помни името си, какво обичаш и коя си.

Защото малкото съкровище има нужда от теб. От истинската теб! Тази с име и с най-любящите ръце!

НАЗАД