Достатъчно за мен е да знам, че ти и аз съществуваме в момента...

Една от най-големите болести на нашето съвремие е лакомията. Изпитваме я към всичко - храна, връзки, чувства. Живеем във време, което леко ни разлигави. Можем да имаме всичко сега и веднага, стига да го поискаме.
Всяка сутрин, независимо от сезона, закусвам с банани. Преди години, точно те са били лукс и много малко семейства са си ги позволявали дори на празници. Шанс или глезотия? За себе си говоря.

Имаме бърза връзка и комуникация помежду си, подсигурена ни от хиляда канала. Веднага можем да се свържем с някой, ако разбира се батерията не го е предала или обхвата - тогава е меко казано бедствено положение. Код червено. Едно време бабите ни не са имали този лукс. Как са живяли въобще?

На едно хоро посредста на селото, което се организира всяка неделя, те срещат дядовците ни (например). Той няма как да я намери във Фейсбук, защото Фейсбук няма. Няма как да ѝ напише съобщение, че мисли за нея, защото единственото такова е в хартиен носител и не пристига в първата секунда, заедно с мисълта ни. Ама как така? Да не са извънземни?

Тези хора всяка вечер са заспивали без да си кажат “лека нощ” и въпреки това са съумяли да стигнат до момент, в който да създадат семейство. От това семейство излизаме ние - лакоми за власт и внимание. Къде се е прецакало всичко в системата и точно на кое място сигналът прекъсва? Не мога да отговоря. Замислих се, как във времена на постоянни войни, в които всички мъже са били привиквани да се борят в името на родината и за тях това е било дълг и чест, са направили така, че през цялото това време да имат жена до себе си. И тази жена да ги чака до последно. Без да знае той как е, кога ще се прибере, дали не я забравил. Днес е нужно да драснеш два реда в месинджър или да вдигнеш телефона, след което отговора на тези въпроси идва светкавично. Търсим под вола теле, а ако го няма там го създаваме. Въображението ни е огромно и винаги шари в неправилни и хаотични посоки.
Наскоро ми попадна една мисъл на Маркес, която ме влюби е себе си и която казва всичко онова, което се опитвам да предам чрез този текст:

"Достатъчно за мен е да знам, че ти и аз съществуваме в момента."

И наистина е достатъчно. Защото това съм аз. А там си ти. Всичко останало идва като бонус. Като малко подаръче в кокетна опакова. Като слънце през юни. Като утро.

Защото все пак, кажете ми драги, как ще има цветя, ако облаците не плачеха отвреме на време?

Автор: Силвия Крумова

НАЗАД