Някак мило е някой да ти даде книга. Не, не просто подарък за рождения ти ден или за Коледа, а да я измъкне от своята етажерка и да ти я подаде с усмивка, която казва: „Ще ти хареса.” Аз самата рядко давам книгите си, някак ценни са за мен и винаги се изгубват, щом докоснат нечии чужди пръсти. Затова, ако някога ти предложа от книгите си, то знай, че си обичан.
Подобни мисли ме връхлитаха, докато новата ми съквартирантка беше впила сините си очи в мен и ми подаваше жълта книга, на която пишеше „Крадецът на книги”. Макар все още да не бе научила името ми (какво остава за интересите), дребното момиче ме накара да се чувствам специална, след което отиде и легна на едно от леглата, а кестенявата й коса стигаше до земята, като натежал с кестени клон.
- Благодаря за книгата.
- Ще ти хареса.
- Защо?
- Така мисля.
По това време не обичах да чета, но й казах, че ще я прегледам, а тя се усмихна дяволито. Легнах в новото си легло и дали заради дългия път до университета, или заради приспиващото ме немско слънце, чаршафите ми се сториха страшно меки.
Събудих се след няколко часа, а багажът ми беше изваден от куфара и нареден в гардероба. Синеочката гледаше към мен с топъл поглед, наподобяващ този на сестра ми, когато не се карахме. Почувствах се странно, че момичето, което познавам едва от няколко часа, е докосвало личните ми вещи, но си личеше, че иска да завърже приятелства колкото се може по-скоро, а аз бях единствената й възможност.
- Благодаря.
- Няма защо. Имаш ли си приятел?
- Не. Ти?
- Да и е от университета.
Стори ми се странно, че преди да ме попита за името ми, искаше да знае нещо толкова лично, но по-странното беше защо не е с приятеля си, вместо да ме тормози с глупавите си въпроси.
- И къде е той сега?
- Не знам, не съм го виждала.
- Може би още не е дошъл.
- Не, писа ми, че вече е тук. Просто не съм го виждала... никога.
- Тогава защо си с него?
- Защото е много по-добър от хората, които виждам всеки ден.
- Щом не си го виждала, от къде знаеш, че не го виждаш всеки ден? Тук си от няколко дни, нали?
- Не знаеш ли за студентския форум на университета? Запознахме се там и всеки ден от лятото прекарвах пред компютъра, пишейки си с него. Влюбена съм.
Не отговорих. Беше ми твърде рано да давам любовни съвети, а и това, което мислех, нямаше да й хареса. Единственото, което знаех, е, че никога нямаше да се влюбя в човек, в чиито очи не съм се взирала поне за миг.
„Може и да има онлайн любов, не знам това, но как би дал сърцето си на някого, когото не си виждал, ще го сканираш или ще го пратиш по пощата?”
Втора част от поредицата "Едно момиче в Берлин" очаквайте на 19 януари.
НАЗАД