Едно момиче в Берлин – Част 2-ра

       
  Берлин е по-красив от всякога вечер. Взех колелото си и реших да изляза за малко. Не бях щастлива, но бях спокойна. Всичко ми липсваше, дори колелото, което бях купила за няколко десетки евра не можеше да се сравни с детското ми колело, на което седях, докато дядо ми повтаряше: „Държа те!”, когато всъщност сама задвижвах простия механизъм, от който толкова се страхувах.
  Виждах различни сгради, някои малки и шарени, други големи и изчистени, с различни табели (стараех се да запомня всички, в случай, че ми потрябват връзки за обувки, памук или цигари, макар че не пушех), огради и собственици. Зачудих се къде бяха хората, които нямат домове? Нима се бяха скрили от срам, виждайки всичкия този блясък, който излъчват дори самотните дървени пейки? Те просто бяха изчезнали. Спомних си за моя град, молитви и песни на цена от лев или топло кафе, може би дори бутилка вино, не знам това. Истината е, че винаги съм се чувствала зле около подобни хора, не заради тях, а заради мен и съм сигурна, че поне един от вас също е изпитвал това чувство – да виждаш в нечии очи желание за това, което ти сам притежаваш. А за тези от вас, които не са го изпитвали, разминавайки се с бездомните хора, то помислете за всички онези пъти, в които сте се качили в автобуса с чисто нови обувки, а до вас е стояло дете със скъсани кецове. Да, за този поглед говоря или пък за онзи, когато целуваш гаджето си на двора и покрай теб мине бившата му приятелка, която все още е влюбена в него.
  След няколко километра с колелото и няколко изгорени калории и заякнали мускули (надявам се), осъзнах, че в Берлин също имаше бездомници, но те имаха покрив над главите си и се разминавах с тях всеки ден, когато отивах в университета или на работа (ще ви разкажа за това малко по-късно). Берлинските бездомници просеха време, минути със семейството или секунди с любовницата, това също не знам, но виждах в очите им безизходицата, която виждах и в огледалото, учейки езици в гимназията.
  Вече беше късно, когато реших да се прибера, сърцето ми беше пълно, защото още усещах дядо си до мен, казвайки ми: „Добра работа, хлапе!”.  Валеска (така се казваше синеочката) спеше и се усмихваше, навярно сънуваше гаджето си, с което все още не се бяха срещнали.

Компютърът й беше пуснат и на десктопа му видях снимка, по-скоро колаж, на нас двете усмихнати. Взех одеялото си и грижовно я наметнах. Нямах право да я съдя, аз самата не отдавна бях наивна. Загасих лампата и се унесох, сънувайки берлинските бездомници.

 

Трета част от поредицата "Едно момиче в Берлин" очаквайте на 26 януари.
Първа част може да прочетете тук