Влюбих се в теб!
Да, най – после го признах и на себе си. Спрях да се чувствам изгубена в чувствата и да бягам из мислите, да търся причини и доводи, с които д отричам.
„Кога се случи и къде?“ – това е труден въпрос. Не знам отговора, честно. Дали беше между смеха до припадък, разговорите ни или беше просто първият път, в който погледите ни се срещнаха. Дали беше, когато ме предизвикваше или, когато ме изпълваше с противоположни чувства. Беше ли от спокойствието, силата и вярата, които ми изпращаше.
Може би всичко започна от радостта в очите ти, когато ме видя да правя първите си стъпки към преборването на страха или пък, защото винаги знаеш от какво имам нужда в точния момент. Знаеш за мечтите ми, знаеш притесненията и съмненията, които ме изпълват. Дали всъщност не беше и в мига на разрухата, един от многото при мен, когато ме потърси и ми помогна. Не мога да ти кажа дали и сериозният ти ентусиазъм да ми помогнеш дори и с дребните препятствия не допринесоха за хаотичните ми чувства.
Най-вероятно всичко е в прекрасните ти очи, в спокойствието, в стойката, изобщо в присъствието. Това, че винаги си там, където те търся. До мен, но наистина, дори в мен – в ума, душата, навсякъде, само ти. И по дяволите всеки малък детайл, който не изпускаш, защото непременно си забелязал бледността или треперенето ми.
Просто мен – с всички страхове и мечти. Още помня тайните погледи, които ми хвърляше – ей такива с горда усмивка и макар да „не забелязвах‘‘ аз още ги пазя в сърцето си. Дори когато понякога обръщаше гнева ми в насмешка, с думите да не се приемам толкова сериозно, дори и това повлия. Десетките поучителни истории, които толкова ми помогнаха да продължа напред. Вярата ти в мен и в способностите ми, вечната подкрепа и абсолютното доверие ме направиха такава, каквато съм днес.
За това колко промени живота ми мога да пиша с часове, да описвам и описвам, докато изцяло се слея с това. С теб – макар и на хартия. Дали ми обърна внимание, заради неувереността ми или просто от учтивост е загадка за мен,
Не знам защо каза, че, ако си отида ще ти липсвам, но е факт – останах, заради теб, във време, когато нищо повече не ме задържаше.
И ето ме в този момент – не съм те виждала от месеци, но те идеализирам все повече и повече в мечтите си и тайните илюзии, а толкова ме страх, че, когато най – после те видя, сакралният образ ще изчезне.
Засега те виждам само в сънищата си, но това не ми стига. Стигаме до момента, в който, приведена над малка масичка пиша всичко това, за да успокоя сърдечния си ритъм да ми олекне поне за малко от сподавените мечти и копнежи. Не помага. Само мисълта за теб ме кара да трептя и светя като някоя жестоко падаща звезда. И падам.
Автор: Виктория Генчева
НАЗАД