Една история, която ще ни припомни, че, докато чакаме животът да ни поднесе даровете, които желаем, не виждаме, че той вече ни ги е поднесъл...
Един просяк седял край пътя повече от тридесет години. Един ден край него минал непознат.
- Да имаш малко дребни? - смънкал просякът, протягайки по навик старата си бейзболна шапка.
- Нямам какво да ти дам - отвърнал непознатият. После попитал: - Какво е това, върху което седиш?
- Нищо - отвърнал просякът. - Някаква стара кутия. Седя на нея, откакто се помня.
- Поглеждал ли си някога вътре? - попитал непознатият.
- Не. Защо да гледам? Вътре няма нищо.
- Я погледни - настоял непознатият.
Просякът с мъка успял да отвори капака. Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пълна със злато...
Аз съм този непознат, който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре. Не в кутия, както в притчата, а още по-близо - вътре в себе си. Чувам ви да казвате: „Но аз не съм просяк." Просяк е всеки, който - дори и да има големи материални богатства - не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост от Битието и дълбокият и непоколебим мир, който идва с него.
Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобрение, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в което не само че е включено всичко това, но и то е безкрайно по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.
Автор: Екхарт Толе от книгата "Силата на настоящето"
НАЗАД