Градски Легенди

За пореден път тя посегна към чашата с уиски. Луната се отразяваше в прозореца на големия и лъскав апартамент. Звучеше приятен джаз. Тя мислеше за много неща и си представяше какъв иска да бъде животът й. Взирайки се в кехлибарния цвят на плътната чаша, видя собственото си изражение. То беше с тежък аромат, топъл цвят и мек вкус… и се влюби в него. Тя беше жена, която обожаваше себе си.

 

Около пет минути по–късно, след като достатъчно време беше размишлявала над себе си, тя се отегчи. Тихият джаз вече беше скучен, а чашата с уиски – не така вдъхновяваща. Както всяко нещо около нея, така и тази домашна идилия бързо и омръзна. В нея започна да напира пак онова неконтролируемо желание нещо да се случи. Нямаше точна представа, какво трябва да е то, знаеше, че трябва да е много интересно, така че на следващия ден да има какво да разказва. Всъщност тя имаше една доста удобна за другите дарба – дори и най–скучната случка, тя разказваше по най-забавния начин. Това я правеше желана компания за всякакви събития.

 

Разбира се, имаше своите недостатъци, макар че не ги смяташе за такива, а даже и за качества. Толкова много обичаше да има публика, че за да е сигурна, че ще задържи вниманието им, никога не преставаше да говори. Толкова много говореше, че понякога се натоварваше от собствения си глас.

 

Както вече може би се досещате, тя нямаше мъж до себе си, а и с всичките й тези „качества”, не се очертаваше скоро да има. За да приема по–спокойно този факт, тя се утешаваше с мисълта, че не й трябва.

 

Започна да усеща лека паника. Вече беше прозвъняла почти всичките си приятелки и никоя от тях не се навиваше на понеделнишката й оферта за правене на нещо. Но не се отказваше. След около час разочароващи откази от почти всички познати хора от телефонния указател, тя се просна разочарована на дивана.

 

Изведнъж я озари гениална идея. Често имаше такива или поне така ги възприемаше. Щом никой не иска да излезе с нея, тя щеше да направи социален експеримент и да излезе сама. Идеята й се стори брилянтна! Нямаше да е сама в апартамента си (което я потискаше), а самият факт, че е направила нещо толкова различно, щеше да бъде една доста интересна история, която да разказва на следващия ден.

Не и трябваше много време да мисли. Още със самото  хрумване на идеята, вече беше започнала да се приготвя.

 

Таксито я чакаше пред блока. Като никога, тя седна до шофьора. Беше решила, че социалният й експеримент започва веднага. По принцип не разговаряше с таксиметровите шофьори  - чуждите проблеми я натоварваха, но този път дори започна разговора. Каза на шофьора да кара без посока, а тя впоследствие щеше да  реши къде да слезе.  Той и разказа за някакъв нов клуб, намиращ се наблизо, към който много хора били пътували тази вечер. Без колебание, тя му каза  да кара натам. Вярваше в съдбата и знаеше, че нищо не е случайно. Усещаше, че това е щастливата й вечер и ще й се случат много интересни неща.

 

Мястото, пред което спря таксито, не приличаше много на клуб. Единствено опашка от хора, червено въженце и двамата солидни охранители, подсказваха, че може би там се случва нещо социално.

 

Тя се нареди на опашката и оглеждайки се,  забеляза, че е единствената жена. Това ни най–малко не я притесняваше. По скоро се опасяваше, че няма покана и няма да може да влезе. Но за щастие, червеното въженце веднага се отвори когато дойде нейният ред.  Опашката от хора слизаше по стълбите надолу, а тя просто ги следваше. Пред масивна, кичозна врата, стояха двама изискано облечени сервитьори, които подаваха на влизащите хора чаши, пълни с някакъв странен алкохол. Тя пиеше доста и почти нямаше коктейл, който да не беше опитвала. Това обаче беше нещо ново. Вкусът й хареса, а и количеството беше достатъчно.

 

Залата, в която се озова, наподобяваше бална, но с доста притаена светлина, мъжете бяха на групички и обсъждаха някакви, привидно важни казуси. Странното беше, че е все още беше единствената жена, но не провокираше никакъв интерес към себе си. Сякаш беше невидима.

 

Странното питие започна да предизвиква и подобно въздействие. Тя наблюдаваше себе си и останалите в залата отстрани. Беше като филм, а тя просто зрител. Добре облечените сервитьори минаваха и раздаваха някакви черни наметала на гостите, а през това време на импровизирана сцена, беше застанал някакъв човек с черна качулка и микрофон. Той говореше на непознат език – нещо като латински, но със силно изразен руски акцент. Докато размишляваше какво точно се случва, не забеляза как всички около нея бяха сложили същите такива качулки и не само това – дрехите им ги нямаше и бяха голи.

 

Като по сигнал, всички тези мъже се обърнаха и тръгнаха към нея. Ходеха бавно и пееха сектантска песен. Колкото и силно да беше действието на странното питие, съзнанието й се избистри мигновено. Ситуацията беше брутална, а нейната роля в нея – още повече. За секунди осъзна какво се случва, обърна се и почна да бяга към изхода. Той беше затворен, но до него имаше малък процеп, през който се виждаше светлина. Успя да се промуши и се озова пред нещо, приличащо на заден изход. За щастие беше отворен. Тя чуваше песента на приближаващите се към нея мъже, в паниката заплете роклята си на вратата и падна. Бързо  успя да се изправи и продължи да бяга. Три пресечки по–късно, вече беше почти сигурна, че се е спасила.

 

Чорапогащникът й беше разкъсан от падането, колената й ожулени. Гримът й се беше стекъл и размазал по лицето. Една част от и без това оскъдната и рокля, беше останала, някъде по пътя. Това обаче нямаше значение,  важното беше, че е успяла да избяга.

Някъде на бул. „Христо Ботев”, близо до министерство на Земеделието, реши да запали цигара. Както винаги нямаше запалка. Видя пред себе си една доста едра жена с минижуп и евтин вид, оказа се травестит. Тя се приближи до него и му поиска огънче. В същото това време се чуха сирени, обърна се, а до нея вече беше спряла патрулка. Двама полицаи, слязоха и започнаха да я дърпат, заедно с травестита към колата. Тя се опитваше да обясни какво се случва … но напразно.

 

Спряха пред 6-то районно. Полицаят отвори вратата и я изкара навън с белезниците. Отчаянието и беше пълно, срамът и абсурда, които чувстваше – неописуеми.

На вратата на районното, тя видя позната физиономия. И не само позната. Оказа се, че пред нея стои бившото й гадже. Онова гадже, което тя заряза преди няколко години под претекста, че иска да се развива, а неговата липса на амбиция, я спирало. Е, момчето, явно се бе вслушало в думите й и беше достигнал видимо до  висок пост в системата на МВР.

 

Какъв срам – той пред нея в пълния си блясък, а тя с белезници, заедно с травестит. Беше достигнала дъното, а оттам по-надолу просто не можеше. След всичко досега, нямаше да може да издържи и нощ в ареста, а и вече  силно искаше този кошмар да приключи най–после. Хвърли се в краката му и започна до го моли да й помогне. Той беше разбран, а и цялата случка, му беше доставила дълго чакано удоволствие. Накара да я освободят и поръча патрулка да я закара до дома й.

 

Вече се беше зазорило. Беше някъде към шест, шест и половина. Наближаваха блока й. В нея беше останало едно едничко желание, една едничка молба към съдбата– да се прибере тихо и кротко и да изтрие като с гумичка от душата си , всичко това което се беше случило. 

 

Стигнаха. Полицаят й отвори вратата, тя слезе…а пред блока бяха всичките й съседи. Съседите, чиито домове тя беше наводнила, защото беше забравила отворено кранчето в банята.

 

…Тя много обичаше да говори и много обичаше да разказва истории, дори и най–скучната можеше да представи по забавен начин…. Тази, обаче беше от тези, които никога няма да разкаже! 

 

Личен блог на автора: http://le-cu-cu.blogspot.com/