Какъв ще бъде климатът в ежедневието ни твърде често няма нищо общо с времето, а с компанията, с която го споделяме. Интернет е пълен с литература, която настоява, че в този свят трябва да се научим да си бъдем самодостатъчни и да не позволяваме на външни фактори да влияят на вътрешния ни мир.
Това вероятно се постига с много медитация, с вроден непукизъм или пък с твърда черупка, която изграждаме около себе си с времето и с болезнените житейски уроци. Но… нима денят не става по-хубав, когато има с кого да го споделим? Когато има на кого да разкажем за приключенията и преживяванията си? Когато някой ни разкаже своите емоции и ни обогати с опита и размишленията си? Когато има на чие рамо да се опрем, когато се нуждаем от подкрепа? Когато има кой да ни каже „Не се страхувай”, когато си сблъскваме с кошмарите си?
Колкото и да сме си самодостатъчни, имаме нужда от човешки контакт, от общуване, от топлота. Имаме нужда от приятелство и от любов. Някои връзки градим с години – свързват ни толкова много общи неща, щури спомени и задушевни разговори, че сякаш се познаваме не само от този живот, а и от поне десетки други преди това. А друг път връзките се създават ненадейно – някак припламват за един миг, без да сме ги планирали, просто защото сме успели да срещнем някой, който има сходно с нашето светоусещане.
В тези моменти като че ли се случва истинско чудо – тектонските плочи на това съществуване се наместват и светът става по-уютен, защото усещаме, че не сме сами. Но… понякога, увлечени в това да градим взаимоотношения, ставаме разрушителни за самите себе си. Загърбваме собствените си интереси, прекрачваме собствените си граници и инвестираме цялото си време, внимание и енергия в… следването на някой друг. А е хубаво да имаме спирачки. Преди да се впуснем в подобно приключение, да се запитаме кого всъщност допускаме до себе си? Защото хората, с които се обграждаме, започват да определят не само начина, по който ще се чувстваме, и това как ще се възприемаме.
Предполагам, че всички знаем как боли разбито сърце. Как зловещо се пропуква и се разпилява на хиляди парчета, когато се окаже, че човекът срещу нас всъщност не е този, за когото го мислим. Когато някой предаде доверието ни. Когато пренебрегне любовта ни. Когато ни изоставят. Когато сме принудени да тръгнем по различни пътища, защото щастието на всеки от нас е на различно място. Когато разговорите започват да стават токсични и след среща си тръгваме с главоболие. Когато с времето една връзка се изчерпи до край, но се боим да си тръгнем именно заради времето, което сме й отделили, защото няма как да си го върнем обратно. Когато общуването с някого спре да ни носи радост. Когато израснем едно старо приятелство или една стара любов и тези отношения се превърнат в задушаваща примка, от която спира дъхът…
Ако не бяхме преминавали през тези неприятни емоции, ако не бяхме стигали до горчивия край на някоя връзка, нямаше да можем да оценим и другата страна на монетата. А там са онези, другите. Тези, които остават до нас, въпреки времето и въпреки всичко. Тези, които не само че не предават доверието ни, а и ни карат отново да вярваме в хората, защото с добротата си помагат на сърцето ни да заздравее по-бързо, за да има сили отново да се довери на някой друг. Тези, които ни учат на любов и приятелство – с думите, действията и примера си. Те са наясно, че и ние, като всички хора, имаме недостатъци и въпреки това ни обичат. И тази тяхна обич ни помага да бъдем по-добри.
Да, щеше да бъде непоносимо тежко, ако ги нямаше хората около нас, които внасят светлина в мрака с присъствието си, които ни изслушват и ни разбират. Те ни обичат - дори когато грешим... Карат ни се. От любов. И се борят за нас... дори когато това да означава да се борят със самите нас. И самата мисъл, че ги има - че ни очакват в края на деня, от другата страна на телефона, в съседния град или на другия край на континента… че са запазили местенце за нас в сърцето си и ще бъдат винаги насреща, пък било то и само за да поплачем на раменете им и да се сгушим в тях като малки деца, стига. Стига, за да бъде животът ни хубав и смислен.
Защото накрая всичко се свежда до хората. Тези, на които бързаме да кажем, когато ни се случва нещо хубаво. Тези, които биха стояли до нас, когато се изправяме пред страховете си. И тези, които ни побутват да продължим напред, когато имаме нужда точно от това побутване. Тези, които остават - и в щастието, и... когато то излезе в отпуск и забегне на някъде. Защото, макар и никой да не може да извърви собствения ни път вместо нас, компанията по време на това пътуване е толкова важна, колкото е важен и самият път.
Автор: Яница Христова
НАЗАД