Бе прекалено рано сутринта. При други обстоятелства щеше да спи до обяд в почивния си ден, но не и днес. Днес щеше да го види...

Минало бе толкова време – самата тя не бе сигурна колко точно. Седеше на дивана и безцелно превключваше каналите на телевизора. Имаше цели два часа до уречената среща. Два часа оставаха от вечността, в която очакваше тази среща. Но днес не беше като преди.

Да, отново го имаше пърхането на пеперудите в стомаха и онова особено усещане, предизвикано от бушуващия адреналин. Да, точно това усещане, което се появяваше само, когато тя беше с него.

И все пак беше различно. Прехвърляше през  ума си последната им среща и все още Адел звучеше в главата й, когато се сещаше как той не дойде на следващата. Тогава се зарече, че никога няма да му прости. Ще събере парченцата на разбитото си его и разбитото си сърце и ще продължи напред... без него. Само че сама знаеше, че няма понятие какво е без него. Цял живот той беше там, вероятно и цял живот щеше да бъде. И желанието също. Да опита отново от усещането, чувството, от адреналина, от емоцията, от онова, което я караше да изживее мига, а после да се чуди дали е сънувала. И така до следващия път.

Каналите се сменяха, а минутите сякаш не минаваха. Дали бе успяла да притъпи усещанията?

Дали пеперудите не бяха просто навик, на който са му пораснали криле? Дали буцата в гърлото не бе просто глътка от сутрешното кафе? А можеш ли да възпиташ навиците си? Можеш ли да укротиш егото и душата си? Можеш ли да кажеш не на онова, на което винаги си искала да кажеш да?

Позвъни се. Времето изтече. Време беше да започне да брои наново.

Назад НАЗАД