Обичам твоята усмивка... Толкова топла и заразяваща... Омайваща... За мен е
най-красивата усмивка на света... Щастие и светлина... и топлота... В сърцето ми...
Обичам твоите очи... дълбоко синьо-виолетово магнетични... Няма на света човек с подобни очи...
Искам да потъвам в тях цяла вечност, докато ги гледам.. и да не откъсвам погледа си...
Никога не би ми омръзнало... Както и в твоите прегръдки... нежните ръце и вените, изпъкнали, изписани по тях, сякаш с молив...
Ти си изкуство! Съвършено недостъпен.... Невъзможно съвършен.... Като електрически вълни по тялото ми... Итръпване и блаженство...
Всеки път, щом те видя, губя ума си... и речника си...
Това е твоето изкуство... Толкова мистериозно недосегаем... И в същото време толкова близо... Но и далеч.... Много далеч и невъзможно.... Но толкова силно....
Чувство... Не е просто чувство, а емоция... Не, дори това - а лудост! Лудост е да те обичам, трудно е да те забравя....
Дори и след хилядите трески, които остави в сърцето ми то още те обича....
Бавно умира, но обича... Твоята любов убива, но и възражда като феникс от пепелта...
Ти си проклятие и благословия едновременно... Карма... Съдба... Неизбежност... Слабост...
Красота! Твоите къдрици и тази мека коса... Като в Рая съм, щом те докосна... щом докоснеш моята душа... Твоят поглед...
Твоят магнетичен поглед... Подкосяваш ме за секунда и ме обезоръжаваш... И не мога да ти кажа НЕ... Дори да се съпротивлявам...
Аз падам в твоите крака... В нозете ти... И съм готова да се моля пред теб като на Бог... на Божество... Защото ти си ангел... Божествено красив... облечен в бяло.... С нежно ангелско лице, бяло а косата ти от абанос...
Но и дявол... Твойта дяволска игра... с моето сърце... горкото ми сърце как много те обича... а ти него толкова малко...
Ти обичаш повече да взимаш... Даваш ли - трошици са... хранейки гладните гълъби на любовта... Ти предизвикваш смях... Усмивки по лицата на толкова много хора...
Но и разплакваш... Горчиво и истински... като артист на сцената... Толкова се раздаваш... Раздаваш своя образ... твойта красота...
Лъчисти небеса... Сини и дълбоки.. Като твоите очи... Две езера... И тъжни две
изронени сълзи... И боли.. Боли от любовта...
И в Мене ти Кървиш... Оставаш като Белег... Във мойта Самота... И Тишина на глътки... Горчива при това... Пантомима...
Израз на лицето... Мимики и жестове... фина грация си ти... Движения като на призрак... Смразяваш и минаваш ти през мен.. с такава лекота...
Като перце във висините.... Политаш... и летиш... Ти си вечно там... Нагоре по върха... Никога надолу.. Недостижим и извисен...
Толкова горд и уверен... Без точка на пречупване... без краен предел... без граница на допустимото...
Неконтролируем... Див.. Луд.. Обезумял от страст... която носиш в себе си...
Такъв си ти, минаваш през мен като облак летен дъжд и изчезваш.. Сякаш никога не си бил там... Но си...
Истината е... че те обичам! Обичам твоята душа... Немирна.. Непокорна...
Усещане за свобода! Обичам твоето сърце, огромно е и необятно... Може всекиго да побере... Но и да отхвърли ако пожелае...
Да бъдеш толкова студен.. и суров.. Безпощаден... Властващ... Толкова жив и енергичен... Неспираща стихия... Вулкан... Торнадо... Вихрушка...
Замиташ и рушиш всичко след себе си, объркваш светове... Разбъркваш ги... Побъркваш! Моят ум...
Ти си поема... Не, много повече! Не мога да те опиша целия в думи.. Не стигаш за тях...
Необятно пространство си... Космос и звезден прах... и тишина... Без звук докосваш... Празнота.. Без тебе е това...
Запълваш всяка част от мен.. Забравила съм какво е да съм цяла без теб.. Парче по парче... Като пъзел неразгадаем...
Като лабиринт, в който се лутам и губя... и не намирам изхода... Омагьосан кръг...
Владееш някаква магия.. като вещер... С едно щракване на пръсти... Пред тебе падам.. и се изгубвам пак... Отново и отново...
Защото те обичам.. и не мога да изпитвам към теб по-различно чувство от любов... Никога не съм обичала така... и никого преди... по
този начин... Завладяващо и дълбоко...
Безумна безкрайност... Без точка или запетая... Без черта...
Автор: Вероника Павлова
НАЗАД