„Развълнувани и смеещи се, с децата слязохме от колата. Взехме всички торби от багажника, хванахме се за ръце и тръгнахме към блока ни.
Всичко беше чудесно.
Тогава ги чух. Крясъците.
Главата ми се извърна надясно, за да видя откъде идваше. Тогава видях ситуацията: майка, миниван, деца. Тя стоеше извън колата и крещеше на децата в нея. Никога няма да забравя думите, които последваха. Гласът ѝ се извисяваше все по-високо, всяка дума се забиваше като куршум.
Аз и децата влязохме в блока, но сърцето ми биеше трескаво. Страните ми пламнаха. Гърлото ми се сви. Стомахът ме присви. Но не поради причините, за които се сещате.
Погледнах към майката отвън и първото нещо, което изникна в главата ми, беше... моят собствен образ.
И аз съм била на нейно място.
Част от мен искаше да пусне торбите, да пусне ръцете на децата и да тръгне към минивана, за да прегърне тази жена. Исках да я погледна в очите и да ѝ кажа, че знам колко ѝ е трудно. Исках да ѝ кажа, че я разбирам напълно. Исках да ѝ кажа, че не е сама.
Когато се появят децата, никоя майка не си казва: „Ще бъда постоянно ядосана и ще крещя на децата си.“
Никоя от нас не се планира да се превърна в една от онези гневни майки. По-вероятно е да си направим следните планове:
- Обичам децата си, бих направила всичко за тях.
- Искам да бъда страхотна майка.
- Ще бъда търпелива с детето си.
Но накрая нещо се обърква...
С години се борих с моя гняв и все още не съм намерила магическо средство, което да потушава гнева, но постигнах напредък, когато осъзнах ИСТИНСКАТА причина да крещя на децата си:
Гневът и крясъците винаги са продиктувани от чувството за безсилие.
Безсилие, което усещаш, когато осъзнаеш, че не можеш да контролираш поведението на децата си. Безсилие, продиктувано от факта, че не можеш да накараш децата да тръгнат навреме. Или заради това, че не можеш да се изкъпеш на спокойствие, защото през това време децата ще се скарат за поредната глупост. Безсилие заради това, че не можеш да ги накараш да си легнат навреме. Безсилие, което те обзема в онези дни, в които чувстваш, че си се провалила като майка. В такива моменти искрено искаш да оправиш нещата, но нямаш представа как да го направиш.
Ти даваш, и даваш, и даваш, но напредъкът е почти никакъв.
Затова крещиш.
Защото се чувстваш безсилна, а крясъците връщат чувството ти за сила и контрол.
Поради същата причина децата се държат непослушно и неуважително към родителите си. Те също се чувстват безсилни.
Викането просто е най-бързият начин да си върнеш чувството за контрол.
Ако усетиш, че скоро няма да издържиш и ще започнеш да крещиш, изпробвай този метод в 2 стъпки, може би ще ти помогне, както помогна на мен.
1. Назови 5 неща, които можеш да контролираш в момента.
Достатъчно е да си помислиш: Мога да плесна с ръце десет пъти. Мога да извикам „Ядосана съм“. Мога да сметна 2+13+9 наум. Мога да подскоча 5 пъти. Мога да затворя вратата на колата или да седна на земята.
Не е нужно дори да правиш тези неща, но самата мисъл ще накара мозъка ти да мисли логично и по този начин ще се успокоиш.
2. Изречи 5-те неща на глас
След като си ги помислиш, назови ги и на глас, за да се успокоиш още повече. Можеш да научиш и децата си на това упражнение. Когато си по-спокойна, ще можеш да намериш по-ефективно решение на проблема.
Искам да ти разкажа и една история.
Когато видях майката до нейния миниван, исках да отида и да я прегърна, да ѝ кажа, че е добра майка и не е сама.
Исках да ѝ помогна, но не го направих. Вместо това продължих да вървя, сякаш нищо не съм видяла. След това се чувствах много виновна, защото не съм направила нищо. С дни си мислех как ми се искаше тази майка да знае, че не е сама.
Тогава я видях отново. Беше в асансьора и беше хванала децата си за ръце. Изглеждаше спокойна и щастлива. Погледнах я и докато 5-те деца шумяха около нас, аз ѝ казах:
„Видях те онзи ден на паркинга.“
Лицето ѝ пребледня, сякаш е хваната на местопрестъплението. Нервно продължих: „Исках да ти кажа, че и на мен се е случвало. Напълно те разбирам. Не си сама и можеш да ми се обадиш по всяко време“.
Настъпи тишина.
Вратите се отвориха. Децата ми напираха да слязат, но аз ги спрях: „Това не е нашият етаж. Стойте мирно“.
Подадох ѝ визитка с номера ми. Сърцето ми беше учестено, страхувах се, че не е трябвало да казвам нищо.
Тогава тя слезе от асансьора, взе визитката ми и със сълзи на очи ми каза само две думи: „Благодаря ти“.
Лорън Там
НАЗАД