„Изгубихме битката. И под „изгубихме“ имам предвид, че не получих това, което искат. Съвършената ми картина сега има дупка по средата и нея я няма. Уверих се, че ухае на лавандула преди да си тръгне. Напълних любимото й шишенце наполовина с вода и наполовина с ябълков сок за пътешествието към новият й дом – за успокоение и разсейване. Казах й, че я обичам и нарочно я накарах да се присвие като я прегръщах много силно. Тя обича прегръдки, но мрази да бъде ограничена от тях. Чудя се колко време ще отнеме на новото й семейство да разбере това.
Чудя се дали ще научат, че тя е малко като принцесата от приказката за граховото зърно и че трябва да има мека възглавничка, за да й бъде комфортно и да спи добре през нощта. В противен случай ще мрънка и постоянно ще се буди през нощта в опити да се намести добре.
Чудя се дали ще разберат, че обича да удря с юмручета преди да заспи. Това я кара да се смее.
Тя използва езикът на знаците за по-добра комуникация. Ако я попитат, тя ще покаже знакът за „моля“ и ще им каже кога е готова с храненето. Не успях да я науча на „благодаря“, но това ще бъде следващото.
Знам, че тя ще бъде очарована, ако не я карат да носи лента за коса на главичката си, както аз правех през последните 6 месеца. Тя ги мрази. Винаги получавах гневен поглед, когато й казвах да не ги сваля. Каква своенравност!
Синът ми ме попита защо събирам багажа й вчера вечерта и веднага отговорих от дълбините на сърцето си – „Не знам“. Но тогава осъзнах, че имам отговорност да науча растящото си любопитно 4-годишно момче да разбере нещо, което аз самата не разбирам: защо не може да остане? Опитах се да обясня, че тя трябва да отиде да живее със сестричките си... и видях недоумението, изписано на лицето му... „Но ние сме нейни братя“.
Умът ми потърси друг отговор, но не успя. Вместо това смених темата. „Добрата новина е, че Авонлея ще се роди скоро и ще си имаш нова сестричка! И ще си нейният голям брат и тя винаги ще бъде с нас“.
Познавах по изражението, че глупавият ми опит за обяснение, няма логика за него. Просто никакъв смисъл. Не за него и... честно казано, не и за мен.
Разбитото сърце е непреодолимо тази нощ. Сълзите просто не спират. Първата загуба е по-болезнена, отколкото някога бих си представила и е нещо, което не бих пожелала и на най-големият си враг. Затова следващият път, в който видя познатият телефонен номер на екрана си, питащ дали сме склонни да станем приемно семейство на детенце, което има нужда да пожертваме всичко, което имаме, за да го обичаме за неопределен период от време... вече знам какъв ще бъде отговорът ми.
Абсолютно. Да го направим. За шест месеца или завинаги... готови сме“."
НАЗАД