Покрай децата има толкова грижи, тревоги, отговорности. Понякога си мислиш: дано пораснат по-бързо, да ме оставят и аз да си поживея малко… А после порастват и изведнъж осъзнаваш, колко малко си ценила прекрасното време, докато са били малки, а ти си била целият свят за тях.
От Dama.bg решихме да ви представим личната и изключително трогателна история на психолога Людмила Петрановска.
„Малката ми дъщеричка скоро ще навърши 14 г., ще ѝ дадат лична карта. Висока е 170 см. Ето я, седи срещу мен на дивана и чете Рей Бредбъри. Колко бързо стана всичко това, а? Сякаш вчера още ръцете ти простираха след поредното пране до болка познатите розови ританки на цветчета и пеперуди. А днес, пак на цветчета и пеперуди, простираш сутиените ѝ. Без пауза сякаш ми се струва.
А големият ми син вече завърши университет, пуснал си е брада, купи си кола и си намери годеница, а аз все още се хващам на мисълта, че когато минавам покрай витрините на детски магазини и видя влакче, си казвам: колко ще се зарадва, ако му го купя. Като малък той обожаваше влакчетата. И онова негово изражение, когато за пореден път объркам нещо, докато работя на компютъра. Търпеливо. Нещо от типа на „е какво пък, обичам те и ще ти помогна и този пък, разбира се”. Интересно, стигаше ли ми и на мен така търпението, когато беше малък и винаги нещо объркваше, не можеше да разбере, чупеше и губеше? Вече не мога да си спомня.
Колкото повече време минава, толкова по-добре разбираш, че това е единствената доказала се истина за децата: те порастват неусетно! Младите родители често си мислят, че така, както е сега, ще бъде винаги. Вечните крясъци по нощите, вечното "носи ме", вечните игри на пода с колички, плачът при раздяла и същата приказка за стотен път. Така ти се иска, това да свърши час по-скоро. Иска ти се детето по-бързо да порасне, да се изучи, да се справя само…
Така и ще стане: то ще порасне и ще се справя само и то по-бързо отколкото си мислите. Все пак ние сме постоянно заети: на работа, да градим кариера, да създаваме нови приятелства, да се развиваме творчески и духовно, с домашната работа вкъщи и детството на децата ни го изживяваме фрагментарно. Година и половина в началото, после час и половина вечер след работа, половин ден през почивните дни и две седмици отпуска. И какво се получава в крайна сметка, колко дена родителство имаме докато не станат самостоятелни? И колко от това време ние хабим за упреци и изрази от сорта на „остави ме на мира”, „почакай, не сега” и „отивай да си пишеш домашните”…
А накрая не си спомняме за това, как сме ги учили да използват гърнето или пък, колко са изкарали по математика в края на семестъра в 6 клас. Спомням си друго. Когато синът ми беше на четири, го изпратихме на море месец по-рано, отколкото имахме възможност да си пуснем отпуски. Заедно с двете обожаващи го баби. Те звъняха всеки ден и ни казваха, че детето е добре, всичко е чудесно, плува, разхожда се по пясъка, строи пясъчни замъци, събира мидички, храни се добре. Но, когато дойдохме при тях и вечерта тримата легнахме в голямото легло, детенцето ни въздъхна с облекчение и каза: „Колко се уморих да живея без закрилата ви”.
Когато дъщеря ми беше на 5 г. и ходеше на детска градина, с нея имахме наша традиция – да правим „запас от целувки”. Тогава тя имаше дънков гащеризон с много джобчета и сутрин, когато я изпращах, слагах „целувки” във всяко джобче. Ако случайно ѝ стане мъчно за мама, да си вземе целувчица от джобчетата и да почувства, колко силно я обичам.
Много ми се иска родителите да разбират детството на децата си, колко е кратко, колко ценен дар е времето. Времето, през което може да са заедно, да се грижат, да се радват, да се прегръщат, да слушат, да бъдат за децата си закрила, да правят запас от целувки.
Не пришпорвайте времето! Перете ританките и купувайте влакчета. Наслаждавайте се!”
НАЗАД