Имало едно време, преди не много време, едно място, на което не се случвали никакви необикновенни неща. Нямало знахари, баячи, вещици с техните метли, върколаци, чудни и митични същества. Нямало е нищо. Прост живот. Бавен живот. Живот, в който уж нищо не се случва, но в крайна сметка, когато теглиш чертата и погледнеш зад гърба си, пътят който идва от там е дълъг и безкраен. Знаеш, че не си вървял сам по него. Бил си с някого, с няколко. Бил си различен. Десетки пъти си се променял.
- Това аз ли съм?
- Да. Ти си.
- Извинявай, че не те познах, но толкова съм се променил.
След което продължаваш да вървиш. И колкото по-дълго го правиш, толкова по-приспособим ставаш към промените.
Очакваш ги с нетърпение. Искаш да надникнеш, да видиш на какво е способно тялото ти, душата ти, сърцето ти. Колко информация може да побере мозъкът ти.
Видяхте ли, че започнах с “имало едно време”? Всички приказки започват така.
Тази, която искам да ви разкажа, е за едно приятелство, породило се от нищото и останало въпреки него. За един общ път.
Вярвали ли сте, че някога ще срещнете хора, които ще ви обичат въпреки вас? Които ще видят тъмните, скрите, черните кътчета на душата ви и ще останат до вас въпреки тях. Напук на тях. Вярвали ли сте, не... вярвате ли, че там някъде има хора, които вярват във вас много повече, отколкото вие вярвате във себе си? Не се притесняват да ви кажат къде грешите. Не се притесняват да ви изстрелят цялата грозна, мръсна, гадна истина, защото знаят, че не заслужавате лъжи.
Представяте ли си, че там някъде съществуват хора, които нямат карти Таро или каквито и да е там оракулски способности, но ви отварят очите. Виждат отвъд тях. Насочват ви и в никакъв случай не ви обвиняват, че понякога лакатушите леко и се отклонявате от посоката.
Има хора, с които се чувстваш свободен. Да бъдеш ти.
Има място, на което едни души се срещат. Представят се с имената си, като в онзи момент не осъзнават, че тези имена ще са най-важните думи от речника им. Ще свързват пътя си с тях.
Има приятели. Не само за маса. Много преди нея и много след това. Правят живота необикновен, правят го магичен. Нужни са само няколко думи, произлезли от техните уста, за да се вдигнеш на крака и да продължиш да държиш главата си изправена. Не е ли вълшебство? Не е ли магично?
И понеже “заживяли щастливо”, присъства в края на всики приказки. И понеже тази няма да свърши никога или поне си пожелавам да е така. И понеже съм далеч от мисълта, че най-важното е единствено щастието. Не... по-скоро болката довела до него, за да можеш да го видиш и оцениш, когато идва... си пожелавам с тези да имам още от всичко, като през цялото време да не забравяме кои бяхме, докъде стигнахме и какви сме сега. И най-вече защо сме заедно. Защото нищо случайно не съществува.
Питат ме:
- Качество, което най-много цениш в приятелите си?
- Че съществуват!
Aвтор: SilviÁmica
НАЗАД