Преди да я срещна не пиех кафе. Предпочитах чаша топъл чай и то в случаите, когато дъжда навън е мое настроение. Обожавах миговете, в които стоя сам у дома, наблюдавайки улицата по която вървят безброй непознати лица. Почувствали първите капки, светкавично вадят чадърите си, прескачат локви или просто се оглеждат за подслон. Сякаш ги обземаше една и съща невъзможност и желание да се скрият. Като мен. Да съзерцават, но без да имат допир. Интересно е да наблюдаваш раждането на една, на пръв поглед нормална реакция или идея. Да я изследваш и анализираш. Да позволиш на ума си да се заиграе с логиката и да изживее емоцията на случващото се.
Обичам да фокусирам в дълбочина. Повърхностното ме отегчава. В него няма нищо. Няма какво да прелъсти ума ми. Липсва магията.
Такъв съм. Търсач. По онова време търсех и нея. Все още нямаше име, нито образ. Не знаех с какво ще привлече вниманието ми, камо ли с какво ще го задържи. Единственото, в което вярвах е, че ще я позная. Бях напълно готов да срещна онази Жена, която ще направя Център на вселената си. Бях напълно готов да се влюбя и да я направя господарка.
На ума и тялото си.
На настоящето и бъдещето.
До края.
Мисля, че не чаках дълго. Предполагам. Трудно ми е да видя живота си през призмата на миналото. Времево и в детайли. Спомените рядко ме спохождат, но и аз не ги търся, нито искам да остават за дълго. Питам се, ако знаех колко празен ще бъда след време, щях ли постъпя така. Или щях да избягам без да поглеждам назад. Щях ли някога изобщо да забравя..
Онези разкошни, тъмни очи. С цвят на спокойно море.
Книгите й под възглавницата ми.
Аромата на току-що свареното й кафе в един през нощта.
Гласът й, докато разказва истории.
Или как готвеше чисто гола и не позволяваше да я докосна...
Подлудяваше ме. Брилянтен ум в перфектно тяло. Не, не се забравя. Бях фатално и безразсъдно привлечен. Тя интригуваше не само душата ми, но си играеше и с ума ми. Караше ме да се съмнявам във всичко, което някого съм знаел. Заедно решавахме загадки и изследвахме същността. Търсехме ядрото. Споделяхме мислите и леглото си ден след ден. Съществувахме едновременно в света и в себе си.
Във вените ми течеше нейната кръв.
Дишах нейния въздух.
Сънувах нейните сънища.
Крадях мислите й.
Но се задълбочих прекалено много. Допуснах, че съм я опознал докрай. Въобразих си, че мога да я покоря и да превзема всяко грижливо скрито кътче в съзнанието й. Подцених я и излъгах себе си. Едва сега разбирам. Бях се сблъскал с жена, която няма нужда да бъде разкрита. Силна жена. Не изпитваше нужда да бъде допълвана от някого. Нито закриляна. Или съветвана. Твърде горда, за да подхранва зависимости. Към кафе, цигари или мъже. Достойна жена. Която няма да се промени заради теб, защото не е имитатор. Тя си е тя. Алергична към пренебрежението и крайно свободолюбива. Не крие слабите си места, а ги използва за примамка. И ще остане само ако си достатъчно смел да не ги използваш срещу нея.
Ако се пребориш с демоните си.
Ако се любиш с нейните.
Или просто й направиш кафе.
Един през нощта е. Направих кафето. Изстива. Без нея.
НАЗАД