Седях на пода в апартамента на баба ми, играейки карти с майка ми и една от дъщерите ми. Беше 9-тия ден от нашето пътуване обратно към Средния Запад, за да посетим родителите ми, лели, чичовци, братовчеди и баба. Другата ми дъщеря седеше на дивана, цупейки се заради срутената кула от домино (този толкова неочакван край).
Виждаме баба ми веднъж годишно, така че часовете, прекарани заедно, са с особено значение. С други думи, човек не иска да ги прекара в занимания за проблемното поведение на децата, както се случва често, когато пътувате с деца в училищна възраст. Сигурна съм, че знаете как свършва всичко това.
Моето играещо карти дете започна да става раздразнително. Главно поради това, че имах влудяващия навик да печеля игри с чист късмет, без да играя стратегически или да съм особена конкуренция. Отказвам да играя на карти или на настолна игра с дете след навършване на 4-годишна възраст. Бях спечелила три поредни пъти и изглеждаше, че се задава четвърти. Тя не беше щастлива. Всъщност цупенето ѝ премина на следващото ниво и започва да ми говори гневно. Между сериите на играта спокойно ѝ казах, че двете ще си починем на двора.
Поведението ѝ беше неудобно. Беше на ръба на гневно избухване, за което беше вече голяма, държеше се грубо с мен и беше очевидно, че не съм успяла да я науча да се държи възпитано. Исках да спестя обидните ѝ думи на родителите и баба си.
Веднага щом затворихме вратата зад себе си, тя избухна в сълзи. „Знам точно какво ще кажеш,” изхлипа. Изброи няколко неща, които всъщност бяха точно това, което щях да кажа. Тя ме караше да се чувствам неудобно, беше груба. Оставих я да плаче, докато подбирах правилните думи. Без да повишавам глас, потвърдих, че да, тя ме смущаваше, че напълно разбирам разочарованието и чувството на неудовлетвореност от загубата на игра, но отказах да ѝ позволя да се отнася с мен по този начин. После вратата се отвори и баба ми влезе. Седна на стола до дъщеря ми, която говореше през сълзи. „Най-тежкото нещо за игрите е, че невинаги се развиват по начина, по който искаме”, започна тя. „През последните дни си пътувала, нали?”, добави, знаейки за жертвите по време на пътуването ни.
После каза най-съвършеното нещо: „Всички ние те обичаме.” Дъщеря ми заплака още повече. „Трябва ли да го чуеш и от майка си? Че те обича? Това ще помогне ли?”
При много други обстоятелства бих се обидила, ако друг възрастен предполага какво бих или не бих казала по време на напрегната родителска ситуация. Но в този момент това беше само нежно напомняне, което трябваше да чуя.
„Обичам те, скъпа. Независимо какво казваш или правиш, както и да се държиш, няма как да направиш нищо, което да ме накара да те обичам по-малко.”
Дъщеря ми седна в скута ми и плака още няколко минути, след което все пак успяхме да спасим вечерта. Дори довършихме играта си преди да отидем да вечеряме навън. Беше малко неудобно, че прабаба ѝ беше излязла, за да стане свидетел на тази емоционална сцена, но ѝ напомних, че баба ѝ всъщност е казала точното нещо: че всички я обичаме и това няма да се промени.
Не подкрепям продължителното невъзпитано поведение на децата ни. Не мога да игнорирам грубия и неуважителен начин на изразяване. Но има моменти, когато съпричастността е по-важна от това да си прав. И мисля, че на този етап от живота си баба ми разбира тази истина най-добре от всички нас.
Нашите деца са личности. Несъвършени хора, като нас. Хората, които се разочароват, които понякога са извън контрол и могат да се почувстват унижени. Те са хора, които заслужават състрадание. В един момент на летището на следващия ден почувствах разбиране към една майка, която пътуваше без децата си. Не знам дали това ме смекчи или засрами. Нуждаех се от нейното разбиране, за да се успокоя.
Макар че е важно децата да са отговорни за невъзпитаното и неуважителното си поведение, те заслужават да се отнесем с тях с разбиране, когато ни показват своите тъмни страни и борби. Онзи ден, вместо да подлагам дъщеря си на строга лекция за добро емоционално поведение на публични места, съм толкова благодарна, че 95-годишната ми баба се намеси и ми напомни да тръгна по пътя на разбирането.
НАЗАД