В офиса е спокойна сутрин. Имам време да разцъкам интернета и отварям един от най-големите спортни сайтове. Повтарям, спортен сайт. Бавно преглеждам заглавията. „Мис Симитли иска тройка с Роналдо и Меси“, „Баскетболист поръча 101 рози за рождения ден на приятелката си. Доставили лалета“, „Атанаска от Павликени: Карапопдимитров не е никакъв мъж!“, „Стоянчев даде положителна проба за Карнобатска гроздова. От спонсора мастика Пещера глобяват отбора“, “Сър Алекс брои 20,000 паунда да се включи на Булсатком и да следи „А“ група.“, „Тити Папазов се разплака.“
Добре, стига толкова новини за днес. Проверявам си Фейсбука, където моментално ми се включва една от онези приятелки, с които никога не съм си казвал и думичка. Атакува ме с канонада от въпроси. „Как си, какво правиш, как изкара Нова година, къде ще ходиш на море, как върви живота?“ Аха да се наканя да отговоря и ми се изпраща линк с адрес и молба да се регистрирам, за да гласувам за нея в конкурс за най-чаровна усмивка.
- Не мога, сори. Купуването и продаването на гласове е престъпление. Лек ден. – Отсвирвам я и шефът ми се появява.
- Имаме оперативка след 5 минути, бро. – Това навярно ще ви се стори необичайно обръщение, но шефът e по-нелеп от Мистър Бийн и по-ентусиазиран от Емо Чолаков. Все повтаря да се усмихваме и че ни е колкото началник, толкова и най-добър приятел. По-скоро попада в графа трети братовчед, с когото майка ти те кара насила да си играеш, но няма значение. По цял ден виси в 9GAG и не разбира половината от постовете, затова вика стажантите да му ги обясняват. Все пак една смешка винаги е в пъти по-забавна, когато трябва да се обясни.
На път за конферентната зала се разминавам с Цецо.
- Здрасти, хелоу. Как си, хау ар ю? - Цецо е гледал "Добри момчета" над триста пъти и постоянно се вживява в ролята на Двойния Джими, който казва всичко по два пъти. Обаче нашият го прави на български и английски. Точно да вляза в залата и ме настига Марти.
- Ей, брат, знаеш ли как се вика на динозавър, който си е изтрил селфито?
- Как?
- ПтеродакТРИЛ! – Хубавото на Марти е, че винаги сам си се смее на лафовете.
- Евалата, Марти, аз влизам на среща! - Офисът ни е нещо средно между психодиспансер и детска градина.
Щом се събрахме, главният се изправи и заговори екзалтирано.
- Отлични новини, колеги! Тази година възраждаме Мелодия на годината. Ще даваме награди не само за естрадни песни, а за всякакъв вид музика. Мотото ще е „В облаците“. Събираме всички най-големи звезди от младото и старото поколение. Кеф ти Стефка Берова, кеф ти Роси Кирилова, кеф ти Фики Стораро, кеф ти Джорджано, кеф ти Пеньо от Биг брадър.
Поглежда към мен с обичайното си свръхвълнение.
- Пращаме те в командировка да водиш преговорите с желаната от нас гост-звезда! Ще имаш честта да се запознаеш с Мадона!
- А, стига, бе! Пращате ме в Ню Йорк?!
- Не с тая Мадона, бе! С дупнишката Мадона. Отиваш при Сашка Васева.
Стана ми по-лошо, отколкото на Али Реза някога му е било, или би могло да му бъде. Започнах да се задушавам по-сериозно и от Динко, ама къде е Бат Гиорги да отвори багажника?!
- Ама, началник, аз нищо не разбирам от музика. Вярно, бил съм на концерт на Си Си Кеч в Албания, но като изключим това, не знам как да комуникирам с певици. Дай по-добре да се занимавам с кетъринга. Правя страхотни сандвичи с франзела и пастет.
- Няма как, разчитаме на теб! – Хвърля една папка към мен. – До утре сутрин да си се запознал с детайлите.
На другия ден чакам да ме вземат и получавам sms. „Шофьорът няма да дойде. Котката му е родила. Хващай рейса.“ Пускам заявка да ми дадат служебната кола и ми връщат отговор: „Не става, котката е родила в колата и е пълно мазало.“ Започнах да се съмнявам в поговорката, че на който не му върви в любовта, му върви в работата.
На Централна гара ме изпратиха с доста изгодни сексуални оферти, а в царството на автомобилите втора ръка ме посрещат двама, които свирят на банджо и укулеле Somewhere over the rainbow (Дупница ориджинъл микс). Питам ги къде мога да намеря такси да ме закара до къщата на Сашка, а те ми казват, че било много близко и нямало смисъл. Хващам им се на акъла и тръгвам пеша.
Неусетно се озовавам в ромската махала и ме връхлита усещането, че съм герой в епизод на "Съдби на кръстопът". Виждам дигитална табела, която показва точния брой на жителите в гетото. Само докато я подмина, нарастна с два пункта. На следващата табела пише „Кой мине, не минава“, а на последната „Надежда всяка тука оставете.“ Тамън да си помисля, че дупнишките роми са особено начетени и забелязвам, че цитатът не е от Данте Алигиери, а от някакъв си местен Данте. Лошо.
Изведнъж пред мен изкача жигула и спира рязко. Отвътре започват да слизат. Един. Двама. Трима... Десет човека! Веднага ме заобиколиха.
- Чий го дири тука, е? – Интонацията беше параноична, сякаш съм ченге под прикритие, дошло да търси караваната на ромския Уолтър Уайт.
- Ами... търся къщата на Сашка Васева. – Разбягаха се за секунди. Едва ли ако бях извадил противотанкова граната, щях да ги респектирам така. Всъщност, сигурно щяха да видят потенциално железо за претопяване, но както и да е. Малко по-надолу едно лапе се съгласи срещу скромната сума от 10 лева да ме заведе до резиденцията.
Пристигаме пред къщата, чийто двор е с размерите на игрище за крикет. Зданието е достолепно като акропола в Атина и екстравагантно като операта в Сидни. Звъня на вратата и ми отваря Сашка. Незнайно защо носи капитанска шапка.
- Ахой, моряче! Добре дошъл, влизай, влизай. – Мадоната ме настанява в хола и ми сипва лимонада.
- Кажи сега, колко цола са ти джантите и в какъв ценови диапазон можеш да се впишеш? Нали си тук да купуваш зимни гуми?
- Не, не, явно има грешка... – Надълго и нашироко й обясних за проекта ни. Първоначално ме слушаше съсредоточено, но после напълно ми отне думата. Като цяло Сашка има две предавки. Първа и пета. И ги превключва по-бясно, отколкото го правят, в който и да е филм от поредицата "Бързи и яростни".
- Искаш ли да ти гледам в бъдещето? Наскоро си отворих третото око.
- Моля те, недей. Врачката ми ще усети, че някой ми е пипал аурата и тежко ми.
- Кажи тогава кога си роден. От две седмици ходя на курсове по хюман дизайн.
- О, нямам представа. Роден съм в берберско племе в Сахара и не си знам ни ден, ни месец, ни година. – След зодиакалната ми любовна несполука съм се заключил отвсякъде. Вече и по китайския хороскоп не могат да ме хванат.
Докато упорито отказвах да ми лее куршум, плете капан за сънища и всевъзможни други услуги в сферата на езотериката и окултното, отнякъде се чу аларма. Домакинята ми се извини и изчезна. До един момент си чаках спокойно, но мина страшно много време и започнах да се притеснявам. Разходих се плахо и намерих водеща към мазето врата, от която се чуваше много силен шум.
Да, вероятно ще кажете, че се държа като силиконеста джофра от филм на ужасите, която вместо да бяга, отива да провери какво аджеба се случва, но любопитството понякога е много деструктивно качество. Вътре предполагам щеше да ме чака Сашка с латексов костюм и камшик в ръка, но никога няма да си призная дали не слязох именно поради тази причина. Не ме съдете. Само момчетата, които са израснали със задната страница на Меридиан мач в лявата ръка, биха ме разбрали истински.
Мазето се оказа огромно и пълно с японци, танцуващи казачок. Без да успея да обеля и думичка, ми се нахвърлиха и започнаха да ме бият. Малките им ръчички удряха с бързината на шевна машина. Чувствах се като калник при тенекеджия.
Теглиха ми бърз кютек, завързаха ме за стол и ми запушиха устата. Течеше разгорещен дебат. Съдейки по беглите ми познания по японски, придобити предимно от хентай порното, тези бяха от Якудза и подозираха, че съм там да шпионирам плановете им да отнемат монопола на Илиянци от китайците. Един започна да ме налага и да крещи.
- Ти какво знае? Ти кой? Ти тук защо? – Ставаше все по-фрустриран, а никой не му подсказа да махне превръзката от устата ми и тогава да пита каквото и да е. Единствената идея, която ми идваше, бе да започна да им мигам послание с морзов код, но може да си помислят, че ги псувам и ще стане още по-зле.
За щастие преди да ми причинят по-сериозни неща, спасителката ми се появи и набързо бях развързан. Никога през живота си не съм подозирал, че е възможно да изпитам такава радост при гледката на Сашка Васева. Съпроводи ме до изхода, потвърди, че ще участва в събитието и съвсем деликатно намекна, че не съм видял нищо.
Безпроблемно се натоварих на автобус за София. Телефонът ми вибрира. Ново известие във Фейсбук. „Сашка Васева ви добави в приятели.“
Мамка му.
Този текст на Димитър Калбуров бе избран за Пощенска кутия за приказки. Вижте видео от четенето:
НАЗАД