Когато бях дете, живеехме близо до една черква. Всяка вечер излизах на пътя да чакам майка ми да се върне от работа. По стълбовете имаше залепени некролози на починали хора. Докато чаках, прочитах всеки некролог по няколко пъти… Гледах развълнувано снимката, интересувах се на колко години е човекът, кой е издал некролога, кои са хората, които са писани като опечалени. Прочитах думите казани за последно сбогом. Това са най-искрените и трогателните думи, които може да каже някой. В едно единствено изречение има толкова емоция, че може да те стисне за гърлото и да те удави в сълзи.
Имаше и много тъжни стихотворения, написани от някой близък. Макар и с не
дотам висока художествена стойност, те завладяваха с искреността и неподправеността на чувствата и изживяванията на този, който ги беше
писал. От многото четене ги научавах наизуст. Съпреживявах мъката на близките, която бликаше от всеки ред. Понякога преди да заспя думите изплуваха в съзнанието ми... Има толкова много емоция в този къс хартия - океани от сълзи, вселени от мъка! Човек разбира колко сме безсилни пред смъртта и колко сме равни пред нея - бедни и богати, учени и необразовани, умни и глупави, мъдри и смешни, добри и лоши, честни и безчестни, богати и бедни. Нищо материално няма да занесем с нас в отвъдното.
Всеки човек изпитва болка и страдание и на всеки трябва да му се подаде ръка в такъв момент. Не споделях с никого какво съм прочела нито с приятелите, нито с близките. Тези моменти бяха за мен една школа да забравя лицемерието, фалша и лъжата и да погледна на хората от добрата им страна, от тази на ранимата им човешка душа. И сега си задавам въпроса как на тези крехки години съм могла да понеса цялата тази печал. Тогава още разбрах, че
всяко живо същество страда и изпитва болка. Не бива да забравяме това никога! Всеки от нас е възможно да бъде дълбоко наранен. Затова не забравяйте да се обичате и да си прощавате днес и сега, защото утре може да късно! Трябва да се научим да живеем разумно.
Какво ни е нужно - близостта и любовта на един обичан човек, неговата нежност и топлота или слава, власт и пари? Целувката и топлата прегръдка на някой, който мисли за нас или студенината на вещите, па били и луксозни. Нашият живот понякога е толкова забързан, че дори не си даваме сметка, че сме забравили да се обадим на някого, който ни е близък до сърцето.
Обичаме да се сърдим и да не си прощаваме, като в това виждаме някава сила на характера, а в същност силата на характера се проявява точно тогава,
когато можем да дадем прошка на тези, които са ни наранили. Отказваме помощта на хора, на които може да помогнем, а защо?!
Щом някой е дошъл при нас и ни е потърсил помощ, значи ни е имал доверие и защо да не го оправдаем?! Какво ще спечелим от това, че някой ще страда ?! Какво ще спечелим от чуждата болка и сълзи?! Всеки крие в сърцето си изживяна горест, предателства, скръб, лъжи, изневяра и какво ли още не.
Това, че сме наранили някого прави ли ни по-силни, повече духовно извисени, по-богати?! Така се научих се да гледам очите на хората, а да виждам сърцата им...Дано да осъзнаем навреме кои са стойностните неща в живота, за да не се обвиняваме, когато ги загубим.
Бъдете щастливи!
автор: Живка Юрукова
Ако обичате да разказвате истории, имате вдъхновение и интересен непубликуван текст, който искате да споделите с повече хора - можете да ни го изпратите тук!
НАЗАД