Разделяме се различно. С приятелите. С хората, които сме допускали твърде близо до себе си, уповавайки се на доверието, което сме отдавали. Разделяме се, докато загърбваме. Докато мълчим толкова дълго, че когато пожелаем да проговорим, разбираме, че вече няма какво да си кажем. Разделяме се от причинената лошотия. Заради натрупаните “благородни” лъжи. Заради ножовете, които вадим от гърба си сами. Човек сам избира хората, които да създадат дом в сърцето му. Много често, домовете се оказват празни пространства. Със закачени спомени по стените. Със споделеността, която някога е греела, докато на някого му е било тъмно. Със сезоните, които заедно сме споделяли. С прегръдките. И с очите. Очите, които някога са значели. Човек се разделя постоянно. С всичко.
Може би, за да осъзнае, че преходността не е страшна сама по себе си. Категорична е. Защото времето не минава. Ние не спираме да вървим. Някъде оставяме дом. Другаде стъпки. Има места, на които гърбовете ни личат отдалеч. Без да е белег на невъзпитание - има очи, от които отвръщаме поглед. Сигурно има защо! Въпрос на достойнство. Разделяме се с нещо любимо и дълго гледаме след него, докато не се изгуби от погледа ни. Разделяме се със смисъла на думите, които са ни наранили, но не сме го показали. Разделяме се неведнъж за един ден. Разделяме се завинаги.
Раздялата не признава отношения, които тлеят. Тя слага КРАЙ. От нас зависи, дали ще помним споделеното мълчание рамо до рамо, или думите на раздяла. Никога не бихме могли да знаем, колко хубаво може да бъде нататък, ако не се разделяхме. Но и обратното е вярно. Среда няма. Какво е раздялата? Нищо. До човек е.
Автор: Мария Никова
НАЗАД