Знаете ли какво казах на жена си по повод начина, по който изглеждаше тялото й след раждането?
Абсолютно нищо.
Първо, следродилното тяло на жена ми изобщо не ми влиза в работата. Да, аз съм неин съпруг, но в класацията по важност на мненията, гледната точка на мъжа, относно тялото на жена му след раждането, е поне десет позиции след мнението на 12-годишно момче за творчеството на Пикасо.
Плюс това, бременността никога не се случва от само себе си, затова всеки мъж има директна отговорност за нещата, които са се случили. Когато той изрича думите “Нека да си имаме бебе!”, може да си представя своя наследник като първия човек на Марс, откривател на лекарство за рак или капитан на националния отбор по футбол, който отвежда съотборниците към купата на Световното първенство, но също така сте казва и следното:
“Хей, скъпа, искам да носиш детето ми близо десет месеца. Ако имаме късмет, ще станем родители на едно малко сладко човече. Въпреки това този процес ще промени изцяло психическото и физическото ти състояние и ще доведе до сериозни и трайни промени на твоята личност, а да не забравяме и за незаличимите промени в тялото ти. О, също така ще се превърнеш в същински диспенсер за мляко и ще качиш достатъчно килограми, за да прескочиш изведнъж 4 боксови категории по тегло." А вероятно през ума не ви минават и най-очевидните симптоми на бременността, които, ако прочетете наведнъж, бихте могли да си помислите, че четете за някаква страшна болест, а не за най-хубавият момент в живота на всяка една жена.
Разбира се, става по-лошо с всяка следваща бременност. Ние имаме 2 деца, но жена ми е била бременна общо 4 пъти. Това са общо 26 месеца - 2 години от ритане, гадене, изострен апетит (ананас и пържени картофки бяха официалните ястия на последната бременност), да не говорим за последиците от кърменето и белезите от цезаровото сечение.
Нека бъда ясен: тялото на жена ми се е променило в следствие на бременността, но какво от това? По дяволите промените, тя е същата огнена червенокоска, каквато си е била винаги. Моето тяло също се е променило. Когато се ожених, бях на 27. Вдигах тежести, тичах редовно и все още имах физиката на борец, какъвто бях. Сега единственото време, в което вдигам тежести е когато нося дъщеричката си из стаята, тичам само след 3-годишния си син, докато се преструвам, че съм Снежното чудовище от “Замръзналото кралство”, а най-тежкият опонент, срещу когото се боря, е въпросът каква пица да поръчам в петък вечер.
Самата идея да осъждам съпругата си за следродилното й тяло ми се струва отблъскваща и себична. Не знам нищо за епизиотомията, стриите или дискриминацията на работното място, а мисля, че това са предостатъчни наказания, за една нова майка, за да получава още и от съпруга си.
Представете си нещата по следния начин: ако някой от приятелите ви по чашка не може да ходи на работа с месеци, качва много килограми в процеса и трябва да претърпи тежка операция, повярвайте ми - никога няма да се чудите какво се е случило с плочките му, белезите и не толкова стегнатите части на тялото му. Това е така, защото ще бъдете прекалено заети да го потупате по рамото и да му кажете “Пич, ти оживя!”. Разликата между този сценарий и истинската бременност е, че ако всичко мине по вода, вашият приятел не просто е оцелял, но и по чудо е успял да роди живо същество.
И не просто което и да е живо същество - това е твоето дете. То е част от твоето семейство. Обичам следродилното тяло на съпругата си, защото когато го погледна, виждам семейството си, а семейството е нещото, за което си струва да живееш всеки един ден. А също така и защото след всичко, през което е преминала заради мен, тя продължава да си ляга до мен всяка вечер.
- Един щастлив баща и любящ съпруг
НАЗАД