Не бяха малко мъжете в живота ми. Не бяха и много. Бяха... достатъчно. Достатъчно, за да ме научат на едни от най-важните уроци за връзките и любовта...
И така, с годините научих, че е лесно да се влюбиш, но е трудно да останеш влюбен.
Лесно е да се влюбиш, защото всеки обича да се чувства влюбен. Пеперудите в стомаха, трепетното очакване на всяка среща, първите целувки и докосвания... Влюбването е като студена сангрия в горещ летен ден - опияняващо, освежаващо, леко замайващо... И точно както е нужно да си досипваш от напитката в празната чаша, така е нужно да досипваш любов и в сърцето си. Това превръща поддържането на пламъчето във въпрос на избор. Искаш ли го, или не. Ще отделиш ли време и енергия за това, или не. Ще останеш ли влюбен, или не. За съжаление повечето от нас решават да си тръгнат, когато дойде време да се полагат усилия за връзката. Решават да си тръгнат и да започнат нова, просто защото искат отново и отново да преживяват първия етап. И след като не могат да го правят с един човек, решават да го направят с мнозина... Докато не се появи онзи, за когото си струва да полагат усилия. Без да ги възприемат като усилия...
С годините научих и че трябва да правиш компромиси, но не и със същността си.
Обръщайки поглед назад, осъзнавам, че съм допускала една и съща грешка с всички мъже - опитвах се да бъда тази, която те искаха, а не тази, която аз исках да бъда. И която всъщност бях. Опитвах се да отговоря на техните представи за това каква трябва да е жената, а не на своите. Опитвах се да следвам техния път, а не своя. Опитвах се и не осъзнавах, че именно мъжът, който иска от теб да се промениш, не заслужава да се променяш заради него. Защото е вярно, че връзка без компромиси е невъзможна. Но също така е вярно и че силната връзка се гради от две силни личности. В момента, в който изгубиш себе си, обезличавайки се, променяйки се, подменяйки се, губиш и връзката. Губиш шанса да се изгради нещо истинско и трайно. Губиш себе си... И въпреки всичко жените по-често правим това, отколкото обратното. Променяме се до неузнаваемост, а после се чудим защо не можем да се познаем. Чудим се защо изведнъж започваме да изпитваме раздразнение към човека, когото до скоро сме искали за цял живот (а го изпитваме, защото всъщност обвиняваме него за промяната в нас). Чудим се и защо другият си тръгва (и не осъзнаваме, че си тръгва, защото вече не разпознава в нас жената, в която някога се е влюбил). И така накрая се оказваме самотни и изгубени. И ако имаме късмет, в живота ни се появява човек, който ни помага да преоткрием себе си, да върнем живота си, да излекуваме сърцето си. Човек, който ще ни обича заради това, което сме, и ще ни иска такива, каквито сме. Човек, който ще ни приеме, за да ни научи да приемаме себе си...
Да, с годините научих, че всяко нещо се случва с причина, и че, когато някой си тръгне от теб, това е, защото прави място на някой, който е наистина за теб...
НАЗАД