Когато спрях да се боря за теб, за нас, за това, което вярвах, че има между нас (или ми се искаше да има между нас), разбрах следното:
Можеш да промениш себе си, но не можеш да промениш другия.
Можеш да правиш компромиси, но не можеш да накараш другия да прави същото.
Можеш да се бориш за връзката ви, но ако другият не се бори, връзка всъщност няма.
Можеш да чакаш, колкото искаш, но щом досега не те е поискал, никога няма да те поиска.
Можеш да му намираш оправдания, че не се държи добре с теб, но това не оправдава факта, че оставайки в тази ситуация, ти не се държиш добре със себе си.
Можеш да се ядосваш на неговата нерешителност, но всъщност трябва да се ядосваш само на своята.
Можеш да си мислиш, че с времето нещата ще се променят, но времето не чака никого. Включително и теб.
Можеш да решиш на останеш, напук на всички, които ти казват, че нямаш бъдеще с него, но истината е, че, ако го направиш, всъщност ще е напук на теб самата, на твоя вътрешен глас, на твоя инстинкт за самосъхранение...
Можеш да искаш от него да ти даде любовта, която заслужаваш, но истината е, че ти си тази, която трябва да започне да си я дава. Ти, а не който и да е мъж...
Можеш да се самозалуждаваш, но рано или късно ще трябва да приемеш истината - че за тангото, както и за любовта, са нужни двама...
НАЗАД