„Често срещам хора, които физически са на 20, 30 и дори 40 години, но вътрешно все още отказват да пораснат. Това е така, защото те чакат някой да им даде любовта, която така и не са получили през онези ранни години на детството. Но истината е, че те никога няма да пораснат, докато не се научат сами да градят собственото си щастие.
От момента, в който се почувстваме необичани, ние спираме да се развиваме.
Във всяка възраст нуждата от любов на детето приема различни форми.
Когато са бебета, децата се учат да се доверяват. На този етап детската представа за любов се изразява в усещането за сигурност, че мама се грижи за тях.
Ако един човек не е получил необходимата любов в детството, като възрастен той има сериозни проблеми във връзките и е много вероятно често да подлага партньора си на „тестове“, чрез които да затвърди любовта си. Такива хора обикновено се чувстват уязвими дори когато до тях има човек, на когото могат да се опрат.
Когато детето е малко по-голямо, около 2-3 годинки, то започва да проявява интерес към човешката анатомия и започва да контролира тялото си. Ако родителите по някакъв начин попречат на този процес, извършвайки действия, които детето може и само, или обратното – очаквайки децата да умеят неща, за които още не са готови – у детето може се загнезди чувството за дълбок срам. Ако родителите влагат време и енергия, за да предпазят детето си от околния свят и в същото време забравят за истинските му нужди, у детето ще се развие усещането за съмнение в собствените му способности. То ще се превърне в човек, който не е уверен, че може да се справи в този свят и дори изпитва съмнение, че може да контролира живота си.
Когато пораснат, на мястото на увереността ще се появи постоянното подозрение, че всички ги съдят с поглед, че не ги харесват или одобряват и дори че ги подозират и преценяват непрекъснато. Те дори могат да развият обсесивно-компулсивно разстройство и параноя, че другите не ги харесват и ще ги изоставят.
Когато станат на 3-6 годинки, децата виждат любовта във възможностите да се развиват и да опознават света сами. Те очакват и се надяват на подкрепата на родителите си. Искат да имат тяхното одобрение за решенията си и искат тяхното признание и похвали, когато са любопитни или креативни. Ако по време на тези години родителите не позволят на детето да бъде по-самостоятелно от преди или постоянно го наказват, у него ще се развие чувството на вина.
На хората, които са израснали в такава среда, често им липсват целенасоченост и решителност. Затова те рядко си поставят реалистични цели и още по-рядко ги постигат. Постоянното чувство на вина може да доведе до пасивност и страх от сериозни връзки.
Когато навлязат във възрастта, в която тръгват на училище, у децата се събужда желанието за развитие и те стават особено старателни. Ако в тази възраст детето се съмнява в способностите си и не се смята за равно на съучениците си, това може да намали желанието му да се развива. Вместо това у него се поражда комплекс за малоценност, който винаги ще му пречи в живота му на възрастен.
Ако децата стигнат до заключението, че техните постижения в училище са основният критерий за тяхната стойност като човешки същества, това ще се пренесе и върху бъдещия им професионален живот. Има голяма вероятност да бъдат обсебени от работата си и от професионалното си развитие, което пък ще навреди на много други аспекти от живота им.
Ако се разпознаваш в някои от тези примери, ти предлагам най-накрая да протегнеш ръка към ранимото и крехко дете, което живее в теб и което все още управлява живота ти. Помогни му да порасне. Опитай се да разбереш на колко години е, как изглежда, какво мисли и каква е причината за сълзите му.
Говори с него.
Вземи лист хартия и два различни цветни молива. Хвани по един във всяка ръка. Ако си десничарка – с дясната ръка напиши това, което мислиш като възрастна, а с лявата напиши онова, което си мисли детето в теб. Ако си служиш с лявата ръка - направи обратното.
В този разговор съществувате само ти и детето в теб. Как ще го започнеш? За какво ще говорите? Отговорите, които ще си дадеш, може да не са това, което си очаквала.
Сега, когато си открила детето в теб и си започнала разговора, е време да се опиташ да го опознаеш. Попитай го за какво копнее. Дай му това, което иска. Кажи му мили, нежни думи, изрази любовта си. Дай му съвет.
Бъди родителя, за когото то винаги си е мечтаело.“
Ирина Парфенова
НАЗАД