За всяка майка е болезнено да наблюдава как децата ѝ се карат, обиждат и бият, но обикновено е безсилна да направи каквото и да било, защото войната помежду им не стихва и просто нищо не помага. Само се че надежда има и доказателство за това е този текст на майка, която е преживяла всичко това:
„Да слушам как децата ми се карат, ми причинява истинска болка. Различните октави и децибели, които се разнасят, пронизват и тъпанчетата ми, и сърцето ми всеки божи ден. Завиждам на родителите, които имат деца, които някак си се понасят, даже си играят заедно. И все пак знам, че е „нормално“ децата ми да спорят, да си взимат играчките и дори да се удрят.
Аз и моят брат близнак – Дино, не бяхме по-различни. Беше просто неизбежно да не се караме. Все пак сме делили една тясна утроба. И до днес се шегуваме, че брат ми има толкова криви крака, защото вътре е било толкова тясно, а ние постоянно сме се бутали. След 40 седмици заедно, аз се родих първа, но само защото той ме изрита от „дома“ ми.
И след това не последваха много по-щастливи моменти. Да, играехме си заедно на обичайните игри – на магазин, на училище, но аз не можех да се похваля с добър нрав. На старите касетки можете да видите как го пръскам в очите с маркуча на двора, как му взимам пластмасовия меч и го размахвам пред лицето му... въобще бях като трън в задника му.
Когато порасна малко, Дино най-накрая започна да се защитава. Помня, че неведнъж в моментите, в които го тормозех, той грабваше една от възглавниците, разпръснати по дивана, слагаше я на лицето ми и сядаше отгоре. Аз се мъчех да дишам, а след малко, което на мен ми се струваше като цяла вечност, ставаше от мен. Най-накрая можех отново да дишам.
Понякога усещането да живееш с брат или сестра, е точно такова – задушаващо. Заедно сте през цялото време и с годините не става по-лесно. Пубертетът също не ни помогна – хормоните, терзанията, караниците, желанието да излизаме с приятелите на другия – все фактори, които не ни правеха по-близки. Но все пак някак си се справяхме. В колежа понякога си ходехме на гости, пиехме малко повече от необходимото и пак се дразнехме.
После се случи някаква магия – около 25-ата ни годишнина ни писна да се караме.
Днес той се боричка с децата ми и им служи като образец за подражание. Всяка седмица се чуваме и си говорим за победите и проблемите, които имаме като възрастни. Когато баща ни беше поразен от животозастрашаващо отравяне на кръвта, Дино се прибра у дома. Когато майка ми трябваше да се бори с рака, Дино постоянно ни гостуваше, въпреки че живее далеч. Той порасна.
Ние пораснахме.
Заяждането за дребни неща вече няма значение, много по-важно е да се държим заедно, като семейство. Да помагаме на родителите си, докато остаряват, е нещо много по-значимо от караниците, които някога сме имали. Подкрепата в трудните моменти – тя е от значение.
Затова, когато чуя, че децата ми си крещят „Това е моята играчка!“, си спомням колко много се промениха отношенията с брата ми през последното десетилетие. Знам, че децата ми няма вечно да се карат. Един ден слънцето ще изгрее и споровете за нечие лего, за барбитата и за флумастерите ще изчезнат. Един ден ще започнат да се харесват, и не защото са принудени да се харесват. Цялата врява ще спре, заяждането ще престане или поне значително ще намалее.
Да, ще настъпи ден, в който те ще имат нужда един от друг и ще зависят един от друг. За съжаление, по-късно, когато аз и съпругът ми сме стари и грохнали, те ще трябва да се подкрепят.
Затова, ако със съпруга ми продължаваме да ги насърчаваме да се уважават и обичат, един ден ще започнат да се разбират. Ще се погледнат и ще разберат какви щастливци са, че се имат. Да, един ден няма да се чувстват така, сякаш са сложили възглавница пред лицето им и се задушават, няма да се дразнят един на друг. Вместо това ще се обичат просто така...“
Анджела Рипки
НАЗАД