Една вечер, докато почиствахме масата след вечеря, баща ми започна да ми разказва историята, която впоследствие промени начина, по който мислех за него. Всеки прекара вечерята в спомени, разкази за стари семейни истории и смях заради отдавна забравени случки от детството. След като останахме само аз и татко, той подхвана темата за състезанието, в което участвах в трети клас. Не се бях сещала за този ден от години, но веднага след като спомена малката количка, която бях измайсторила от дърво, се сетих.
"Беше решена да направиш тази количка сама и след като ти помогнах да я оформиш леко, те оставих да я завършиш", каза той. "Когато беше готова, ти беше наистина горда".
Превърнах парчето дърво в малко легло, миниатюрна версия на това, в което спях всяка нощ. Колата беше бяла и гладка, с 2-3 сантиметрова табла в единия край и по-малка в другия. Всеки детайл трябваше да бъде точен, затова бях избрал и малка мостра от плат, която бе същата като одеялцето ми, а под него вмъкнах малка снимка на 9-годишното си аз върху памучно топче, което представляваше възглавница. Това вероятно е изглеждало глупаво, но татко бе прав. Бях наистина горда.
В деня на състезанието, отидохме във физкултурен салон, пълен с бащи и дъщери за събитие, което бе много по-голямо отколкото бях очаквала. Докато си търсехме място сред групата, видяхме някои познати лица, включително и съсед, който бе зает да поставя малки тежести в долната част на лъскавата количка на дъщеря си.
Когато преразказвах историята, баща ми каза, че това е бил моментът, в който всичко се преобърна. "Сърцето ми се сви", каза той. "Огледах стаята и видях всички тези гладки аеродинамични коли. Беше очевидно, че татковците ги бяха изработили и тази сутрин всички мъже прибавяха тежести и преглеждаха записките си, докато дъщерите им си играеха. Осъзнах, че ти си единственото дете, което е направило количката си само.
Очите му се насълзиха, докато той рисуваше картината, в която съм стояла там, с дългите си къдрици, сплетени на плитки и съм люлеела гордо малката си кола в ръце. Той ми напомни за първото ми състезание, за това как съм вдигнала щастливо палец към него, докато съм носела количката си към старта и как е знаел какво ще се случи, когато я пусна.
Загубих, разбира се. С много. Докато другите колички се спускаха по пистата, а татковците и дъщерите крещяха и аплодираха, моята спря в края на първия склон. Хората се смееха. Лицето ми стана горещо и изведнъж станах нетипично срамежлива. Това сладко малко миниатюрно легло, с което се гордеех толкова много и за което внимавах изключително, изведнъж стана унизително. Бях мъжкарана с трима по-големи братя, решена да не плаче, затова сдържах сълзите си, докато тичах към татко и го молех да ме заведе у дома. Той не го направи, защото според правилата, всеки автомобил трябваше да се състезава на всяка писта, затова изживях едно и също унижение няколко пъти.
Да бъда честна, почти нищо не помнех, докато баща ми не ми разказа. Да, спомнях си за колата ми и разбира се, знам, че загубих, но този памет не беше останал с мен. Беше ми минало на следващия ден и отново тичах из парка с най-добрите си приятели.
Историята бе съвсем различно за баща ми. "Цялото това нещо ме разби", каза той. "Бях толкова горд с теб и сърцето ми се счупи на парченца, докато гледах това състезание. Отново и отново гледах как се унижаваш, но знаех, че правилното нещо е да останеш. Когато се прибрахме, не можех да спя и се заклех, че на следващата година ще имаш най-добрата количка в залата".
И това и се случи. На следващата година, баща ми бе изчел всичко възможно за количките от чам. Работеше по цял ден като адвокат, но когато се прибираше у дома, отново преразглеждаше правилата на състезанието, играеше си със специални тежести и ми помогна да изработя страхотна аеродинамична кола, която имаше всички шансове да победи. Той се увери, че колата все още си е моя - позволи ми да избера тежестите и да я боядисам сега. Когато дойде денят на състезанието, бяхме напълно готови и в крайна сметка, аз заех първото място.
Гласът на татко започна да трепери, докато говореше за този ден, казвайки колко горд се е почувствал и каква тръпка е било да види как лицето ми грейва след всяко състезание. "Не ставаше дума за победата. Тя бе просто бонус", каза той. "Просто не можех да гледам как сърчицето ти се разбива отново и не исках да се предаваш само защото е било трудно".
Тогава го видях - баща ми не беше само увереният, способен, брилянтен човек, на когото винаги се бях възхищавала, но и родител, който понякога е срещал трудности. Родител с несигурности и уязвими места, който понякога трябва да вземе решение в движение и да направи най-доброто, което може. Виждах го като чудесен несъвършен човек. И това бе истинско облекчение.
След няколко месеца ще стана майка и докато мечтаех за това каква майка ще бъда, се ужасявах от мисълта, че няма да бъда достатъчно добра. Че няма да бъда толкова добра, колкото родителите си и че няма да достигна примерите, които те са ми давали. Но тогава се сещам за баща си и за тази история, разказ за ден, който почти не помня, но той никога няма да забрави. И осъзнавам, че никой никога не се чувства достатъчно добър и че да бъдеш родител е трудна работа, а сърцата на децата се разбиват и е работа на родителя да помогне да се излекуват и може би да научат нещичко.
Тези колички все още стоят в гардероба ми между другото. И все още се гордея и с двете.
НАЗАД