Главата ми знае, но сърцето ми се учи.
Никога няма да разбера как живеят без мен и с мен. Всички ми казват, че е по-добре, когато съм сама. Да, знам, че е така, че това е най-доброто за мен, че ти си тръгна. Когато го направи, не можех да го понеса, плаках прекалено много, преживях го трудно.
Но сърцето ми се ядосва, не разбира, че това е правилното решение. Отказва да приеме, че съм по-добре така. А как да го направи? Как някой може да е по-добре, когато му тежи, когато не може да си поеме въздух, когато сърцето му е на парченца, които всеки настъпва?
Да, сърцето ми е упорито, но се учи. Успях да залепя частите бавно, но се гордея с жената, в която се превърнах. Главата ми се опитва да те изхвърли от мислите ми, да се освободи от теб, но то просто не те пуска.
Липсваш ми. Липсваш на сърцето ми. Когато се стъмни, когато е тихо, в съзнанието ми изплува и най-незначителният спомен. Появява се от мястото, в което се опитах да заключа всяка мисъл за теб. И макар и да е така, има разлика между това да ми липсваш и да чакам да се върнеш. Хубавото е, че главата ми така и не забравя тази разлика, за да напомня на сърцето ми, че тя съществува.
Въпреки това, в мен се води война между сърцето и ума ми, между логиката и емоцията, между това кое е правилно и кое не. Това е битка, която се е водила и при теб, а кой спечели? Ще ми кажеш ли? Главата ти ли беше, която ти повтаряше, че няма да се получи никога, или сърцето ти? Не, нямало е как да е сърцето ти или поне се надявам да не е било то. Кажи ми, че то все още ме иска, че му липсвам и не иска да ме забрави. Кажи, че поне една част от теб се е борила за мен.
Някъде вътре в мен има бял флаг. Част от мен иска да се предаде, за да може тялото ми да функционира нормално. Искам да мога да се усмихна и да си поема дълбоко въздух. Не знам кога това ще се случи.
Сега е тихо, тъмно и всяка частичка от тялото ми знае, че ми липсваш. И макар да искам да се върнеш, някъде вътре в мен има мир и спокойствие. Има нещо в това, че ми липсваш ужасно много.
НАЗАД